След като изчезнахме от погледа му, започнахме да се смеем истерично. Изкуствената челюст! Каквото и да кажехме за клетия човек, а ние казахме и някои хубави неща за него, постоянно се връщахме към изкуствената челюст. Има на света хора с такъв комично уродлив вид, че даже като мъртви са смешни. И колкото по-ужасна е смъртта им, толкова по-смешни изглеждат. Няма смисъл да обличаш края им с достойнство. Трябва да си лъжец и лицемер, за да търсиш нещо трагично в тяхната смърт. И след като не бе нужно да се преструваме, можехме да се смеем до насита на дребното произшествие. Цялата нощ се смяхме, а в паузите давахме воля на възмущението и презрението си към ония тъпаци от горния етаж, дето се мъчеха да се убедят един друг, че Пековър е добър човек, а смъртта му — истинска катастрофа. Припомняхме си най-различни смехории за него — например пропуснатите запетайки, заради които го бяха разсипали от ругатни. Бяха му направили живота черен с шибаните им запетайки и дроби, които нашият човек все грешеше. Даже веднъж щяха да го уволнят. Бил вонял на алкохол. Презираха го, защото винаги изглеждаше жалък, защото имаше екзема и пърхот. За тях Пековър бе просто никой, но след като вече бе мъртъв, всички охотно щяха да дадат лептата си, за да купят огромен венец и в траурната колонка на вестника щяха да напечатат името му с големи букви. Биха направили каквото и да е, стига само да се представят в добра светлина; ако можеха, биха го изкарали велик човек. Но за съжаление при Пековър почти нямаха за какво да се захванат. Той си беше кръгла нула и даже фактът, че е мъртъв, не би могъл да прибави някоя цифра към името му.
— В тая история има само едно хубаво нещо — отбелязва Джо. — Удава ти се възможността да заемеш мястото му. И ако си късметлия, можеш да паднеш в асансьорната шахта и да си счупиш врата. Ще ти купим хубав венец, това ти го обещавам.
Призори седим на терасата на кафене „Дом“. Отдавна сме забравили клетия Пековър. Позабавлявахме се малко в „Бал Негре“ и мислите на Джо се върнаха към вечната му слабост: путките. В този час, когато свободната му нощ почти е отминала, нетърпението му достига направо до треска. Той си мисли за отминатите в началото на вечерта жени и за стабилните си приятелки, които, ако не му бяха омръзнали отдавна, можеше да чука — стига само да поиска. И неминуемо си спомня за путката от Джорджия — напоследък тя върви по петите му, досажда му, моли го да я приюти, поне докато си намери работа.
— Нямам нищо против да я храня от време на време — въздъхва Ван Норден. — Но не мога да я взема за сериозно гадже... ще ми провали свалките с другите путки. — Най-много го потиска това, че тя не напълнява. — Все едно че си лягаш със скелет. Онази вечер я пуснах да дойде, от съжаление. И какво мислиш бе направила тази побъркана кучка? Избръснала я съвсем... нито едно косъмче не оставила. Чукал ли си някога жена с обръсната путка? Противно, нали? А и странно. Абе шантава работа! Не прилича на путка, а на умряла мида или нещо от тоя род. — Той описва как станал от леглото с възбудено любопитство и потърсил фенерчето си. — Накарах я да си я отвори с пръсти и насочих лъча право в нея. Да ме беше видял само... беше просто комично. Така се ентусиазирах от путката ѝ, че забравих за нея самата. Никога през живота си не съм разглеждал путка така сериозно. Човек може да помисли, че изобщо не съм виждал путка преди. И колкото повече я гледах, толкова по-безинтересна ми ставаше. Това само показва, че в края на краищата няма нищо специално в нея, особено когато е обръсната. Загадъчна я правят космите. Затова статуите оставят човека равнодушен. Само веднъж съм виждал истинска путка на статуя — беше от Роден. Трябва да я видиш някога... краката ѝ са широко отворени... Мисля, че изобщо нямаше глава. Абе само путка и толкова. Господи, изглеждаше отвратително. Ще ти кажа — всички изглеждат еднакво. Когато ги видиш облечени, представяш си какво ли не: приписваш им индивидуалност, която те, разбира се, не притежават. Има само една цепка там, между краката, и ти се въодушевяваш от нея — а половината време даже не я гледаш. Знаеш, че е там и мислиш само как да си пъхнеш шомпола вътре; като че ли пенисът ти мисли вместо тебе. Ето ти я илюзията! Палиш се за нищо... за някаква си цепка с косми или без косми. Толкова е безсмислено, че я гледах като хипнотизиран. Сигурно съм я изучавал повече от десет минути. Когато я гледаш така, почти безпристрастно, идват ти смешни мисли в главата. Цялата тази тайнственост около секса, пък после откриваш, че това е едно нищо — просто нищо. Няма ли да е смешно, ако намериш вътре хармоника... или календар? Но там няма нищо... съвсем нищо. Отвратително е. Още малко и щях да полудея. Слушай, знаеш ли какво направих след това? Треснах я набързо, а после ѝ обърнах гръб. Да, взех една книга и четох. От книгата поне можеш да получиш нещо... даже от лошата книга... но една путка, това си е чиста загуба на време...