Случи се така, че точно когато Ван Норден завършваше речта си, една проститутка ни огледа. Без никакъв преход, той подхвърли рязко:
— Искаш ли да я катурнеш? Няма да струва много... тя ще ни вземе и двамата. — И без да дочака от мен отговор, става и отива при нея. След няколко минути се връща. — Всичко е уредено. Допий си бирата. Тя е гладна. Няма какво повече да правим тук по това време... ще ни вземе и двамата за петнайсет франка. Ще отидем в моята стая... така ще минем по-евтино.
На път за хотела момичето трепери тъй силно, че се налага да спрем и да ѝ поръчаме кафе. Тя е доста нежно и красиво създание. Очевидно познава Ван Норден, а освен това ѝ е напълно ясно, че освен петнайсетте франка, нищо друго не може да очаква от него.
— Ти нямаш никакви пари — мърмори под нос Ван Норден. Наистина в джоба си нямам нито един сантим и не виждам какво значение има това, но Ван Норден избухва: — За Бога, помни, че сме закъсали. Когато стигнем горе, не се разнежвай. Тя ще те помоли за допълнителни пари, знам я тая путка! Ако исках, можех да я оправя за десет франка. Няма смисъл да ги глезиш...
— Il est méchant, celui-là[37] — казва ми тя, подразбирайки с бавно загряващото си мозъче накъде клонят забележките му.
— Non, il n’est pas méchant, il est très gentil[38].
— Je le connais bien, ce type[39] — усмихнато поклаща глава тя.
И захваща някаква тъжна история за болницата, за неплатения наем и детето в провинцията. Но не прекалява. Знае, че ушите ни са запушени. Но мъката е вътре в нея, тежи като камък и няма място за никакви други мисли. Не се опитва да ни моли за съчувствие — само прехвърля вътре в себе си голямата тежест от едно място на друго. Харесва ми. Надявам се да не е болна...
В стаята момичето механично започва да се приготвя.
— Случайно да имате някоя коричка хляб? — пита тя, приклякайки над бидето.
Ван Норден се изсмива.
— Заповядай, пийни — подава ѝ той бутилката.
Момичето не иска да пие. Стомахът ѝ вече за нищо не го бива, оплаква се тя.
— Лъже — отбелязва Ван Норден. — Не ѝ позволявай да те разчувства. Все пак по-добре да говори за нещо друго. Как можеш да събудиш у себе си някаква страст, като си имаш работа с гладна путка?
Точно така! Нито един от двамата не усеща никаква страст. А що се отнася до нея, по-скоро бихме очаквали тя да извади брилянтена огърлица, отколкото да прояви искрица страст. Но петнайсетте франка съществуват и нещо трябва да бъде направено за тях. Точно като при военно положение: още от момента, когато войната започва, никой не мисли за нищо друго освен за нейния край, за мира. И въпреки това никой няма смелостта да остави оръжието и да заяви: „Омръзна ми... Отказвам се.“ Не, там някъде има петнайсет франка, за които никой не го е грижа, които и без това никой няма да получи накрая, но петнайсетте франка са първопричината и вместо да се вслуша във вътрешния си глас, вместо да стигне до първопричината, човек отстъпва пред положението, продължава да коли и да убива, и колкото повече го е страх, толкова по-геройски се държи, докато един ден всичко става на пух и прах, оръдията внезапно замлъкват, санитарите вдигат осакатените и кървящи герои и кичат гърдите им с медали. Тогава човек разполага с остатъка от живота си, за да мисли за петнайсетте франка. Той няма очи, ръце или крака, но има утехата да мечтае до края на дните си за петнайсетте франка, за които всички са забравили.