Съвсем като на война е — това не ми излиза от главата. Начинът, по който тя ме обработва, за да запали в мен искрата на страстта, ме кара да си представям колко жалък войник ще излезе от мен, ако бъда достатъчно глупав да се оставя да ме хванат в капана и да ме откарат на фронта. Що се отнася до мен, знам че бих предал всичко, включително и честта си, за да се измъкна от бъркотията. Капчица смелост нямам и туйто. Но нейната цел са петнайсетте франка и ако аз не желая да се бия за тях, тя ще ме накара да се бия. Обаче не можеш да повдигнеш борческия дух на някого, ако той изобщо няма такъв. Между нас има такива страхливци, че не можеш да ги направиш герои дори ако ги изплашиш до смърт. Може би знаем твърде много. Някои от нас не живеят в настоящето, а в миналото или бъдещето. Аз не преставам да мисля за мирния договор. Не мога да забравя, че от тези петнайсет франка започна цялата бъркотия: петнайсет франка! Какво означават за мен петнайсет франка, особено когато не са мои?
Ван Норден като че ли гледа малко по-нормално на това. Вече и него хич не го е грижа за петнайсетте франка; заинтригуван е от самото положение. То, види се, изисква от него да прояви характер — става дума за това мъж ли е или не е. Петнайсетте франка са загубени, независимо дали ще успеем или не. Тук е намесено нещо повече — може би не само мъжко самочувствие, но и воля. Отново се получава същото както с човека в окопите: той вече не знае защо трябва да остава жив, след като спаси ли се сега, ще загине по-късно, но все едно, продължава, и макар че е с душа на хлебарка и не си прави илюзии относно себе си, дай му пушка, нож или само нокти и той ще продължи да коли и убива, ако може, ще убие милиони хора, но няма да спре и да се запита защо.
Гледам как енергично я кове Ван Норден и ми се струва, че гледам машина, на която зъбните колела са се разкачили. Оставим ли ги на самотек, те могат да продължат така до безкрай, да се въртят и приплъзват и в крайна сметка нищо да не се получава. Додето някоя ръка не изключи мотора. Като ги гледам тия двамата как се чукат като кози без даже дребна следица от страст, как се бъхтят ли бъхтят с едничката мисъл само за тия петнайсет франка, от мен се изпаряват всички други чувства, освен жестокото желание да задоволя любопитството си. Момичето лежи на края на леглото, а Ван Норден, стъпил здраво с двата си крака на пода, се е привел над нея като сатир. Аз седя на един стол зад него и с невъзмутимо, научно безпристрастие наблюдавам движенията им. За мен няма значение дали това ще продължава вечно. Сега гледам една от ония шантави машини, които изхвърлят вестници — милиони, милиарди, трилиони вестници с безсмислени заглавия. Макар и шантава, машината ми се струва по-разумна и по-обаятелна за наблюдение, отколкото човешките същества и събитията, които са я създали. Ван Норден и момичето изобщо не ме интересуват; ако мога да седя така и да наблюдавам всяко отделно ебане в тази минута в целия свят, интересът ми ще бъде дори още по-малък. Няма да мога да схвана разликата между това явление и някой дъжд или изригващ вулкан. Докато липсва искрата на страстта, в тия действия няма никакъв човешки смисъл. Машината е по-приятна за наблюдение. А тези двамата са като машина с разкачени зъбни колела. Машината се нуждае от докосването на човешка ръка, която да я поправи. Нуждае се от механик.
Коленича зад Ван Норден и оглеждам по-внимателно машината. Момичето отмята глава настрана и ме поглежда отчаяно.
— Няма смисъл — казва тя. — Невъзможно е.
При което Ван Норден се захваща за работа с подновена енергия, като стар козел. Такова упорито животно е, че по-скоро ще си строши рогата, но няма да се откаже. А и започва да се дразни, защото гъделичкам задника му.
— Остави ме на мира — сумти той. — Този път почти го пъхнах.
Неговата поза и решителният му тон отново извикват спомена за съня ми. Сега обаче метлата, която небрежно бе пъхнал под мишница, когато си тръгна, е изгубена завинаги. Това е нещо като продължение на съня — същият Ван Норден, но без първопричината. Той прилича на завърнал се от война герой, жалък осакатен мизерник, който изживява действителността на своите мечти. Където и да седне, столът се разпада под него, която и врата да отвори, стаята е празна, каквото и да сложи в устата си, то има лош вкус. Всичко е същото както преди, съставните части са непроменени, сънят не се различава от действителността. Обаче докато е спал, тялото му е било откраднато. Той е като машина, бълваща милиони и милиарди вестници всеки ден, чиито първи страници са претъпкани с катастрофи, бунтове, убийства, експлозии и стълкновения, но сам по себе си не чувства нищо. Ако някой не изключи мотора, изобщо няма да разбере какво значи да умреш — не можеш да умреш, ако са ти откраднали тялото. Можеш да натиснеш някоя путка и да я чукаш като козел непрестанно, цяла вечност, можеш да отидеш в окопите и да те разкъсат на парчета. Но без намесата на човешка ръка нищо не е в състояние да запали искрата на страстта. Някой трябва да пъхне ръка в машината и да я остави да бъде откъсната, щом трябва зъбните колела отново да се зацепят. Някой е длъжен да го направи без надежда за награда, без мисъл за петнайсетте франка — някой с толкова слаби гърди, че ще се прегърби от тежестта на окачения му медал. И някой трябва да пъхне храна в гладната путка, без да се страхува, че тя ще я изхвърли обратно. Иначе това представление ще продължава вечно. Няма изход от бъркотията...