Трябваше да обиколя целия свят, за да намеря такава приятна и уютна ниша. Това ми се струва почти невероятно. Как бих могъл да предвидя там, в Америка — с всичките му фишеци, които ти пъхат в задника за енергия и кураж, — че идеалната работа за човек с моя темперамент е да търси правописни грешки? Там единствената ти мисъл е да станеш един ден президент на САЩ. Всеки човек е потенциален президент. Тук е различно. Тук всеки човек е една потенциална нула. Ако станеш нещо или някой, това е случайност, чудо. Вероятността изобщо да не напуснеш родното село е хиляда към едно. Вероятността да те осакатят или да ти извадят очите е хиляда към едно. Освен ако не се случи чудо и не станеш генерал или контраадмирал.
Но именно защото шансовете са против теб, именно защото надеждата е толкова малка, животът тук е сладък. Ден след ден. Няма вчера, няма утре. Барометърът никога не се променя, знамето винаги е вдигнато наполовина. Черен креп на ръкава, мъничка лентичка от орден на ревера, а ако имаш достатъчно късмет и можеш да си го позволиш, купуваш си два леки изкуствени крака, за предпочитане алуминиеви. Което не ти пречи да си пиеш аперитива с удоволствие или да гледаш животните в зоопарка, или да флиртуваш с хищничките, лешоядките, които се носят напред-назад по булевардите винаги нащрек за нова мърша. Времето тече. Ако си чужденец и документите ти са в ред, можеш да се изложиш на инфекцията без страх, че ще бъдеш заразен. По-добре е, ако ти е възможно, да имаш коректорска работа. Comme са, tout s’arrange[42]. Тоест, ако се разхождаш в три часа сутринта и велополицаите пресекат пътя ти, можеш да им щракнеш с пръсти. Сутрин на оживения пазар можеш да си купиш белгийски яйца по петдесет сантима парчето. Коректорът обикновено се събужда по обед или по-късно. Добре е да избереш хотел, разположен по-близо до някой киносалон, защото, ако имаш навика да се успиваш, звънците ще те будят навреме за утринната прожекция. Или ако е невъзможно да бъде близо до киносалон, избери хотел до гробище — то е все едно. Преди всичко никога не се отчайвай. Je ne faut jamais desesperer[43].
Това ce опитвам да втълпя всяка вечер на Карл и Ван Норден. Свят без надежда, но никакво отчаяние. Сякаш съм бил покръстен в нова вяра, като че ли всяка вечер отправям ежегодна деветдневна молитва към Богородицата Утешителка. Не мога да си представя каква ще ми е ползата, ако ме направят главен редактор на вестника или даже президент на САЩ. Аз съм в задънена улица — уютна и спокойна. С вестник в ръка слушам музиката наоколо, монотонното бръмчене на гласовете, дрънкането на линотипните машини, сякаш хиляди сребърни гривни минават през изстисквачка за дрехи. От време на време покрай краката ни се шмугва някой плъх или пък хлебарка пролазва надолу по стената точно срещу нас, движейки чевръсто и предпазливо тъничките си крачета. Събитията на деня са пъхнати под носа ти спокойно, ненатрапчиво, понякога с подзаглавие, което да отбележи присъствието на човешка ръка, на личност, на малко суета. Процесията се движи спокойно като погребално шествие, минаващо през входа на гробище. Вестникът на редакторското писалище е дебел като пухкав мъхнат килим. Към единайсет часа пристига продавачът на фъстъци — малоумен арменец, който също е доволен от своята съдба.
Понякога получавам телеграма от Мона, която съобщава, че пристига със следващия кораб. И накрая винаги: „Следва писмо“. Това се повтаря от девет месеца, но името ѝ никога го няма в списъка на пристигналите, а и прислужникът не ми е донасял писмо на сребърен поднос. В това отношение вече нищо не очаквам. Ако изобщо пристигне, тя ще ме намери на долния етаж, точно до тоалетната. И сигурно веднага ще ми каже, че е нехигиенично. Това е първото впечатление на една американка, пристигнала в Европа — че е нехигиенично. Невъзможно им е да възприемат един рай, ако няма съвременна водопроводна инсталация. Намерят ли само една дървеница в леглото, готови са веднага да пишат до търговската камара. Как изобщо ще ѝ обясня, че тук съм доволен? Тя ще ми каже, че съм дегенерирал. Знам какво ще направи, от начало до край. Ще потърси ателие с градина — и с вана, разбира се. Тя държи да бъде бедна по романтичен начин. Познавам я. Но този път съм подготвен за нея.
Все пак в някои облачни дни се отклонявам от утъпкания път и жадно мисля за нея. От време на време, въпреки мрачното ми задоволство, се замислям за друг начин на живот, питам се дали нещата ще се променят, ако до мен се озове някое неспокойно младо създание. Бедата е, че почти не помня как изглежда тя, нито даже какво изпитвам, когато я прегръщам. Всичко, което принадлежи на миналото, като че ли е паднало в морето — имам спомени, но образите са изгубили яркостта си, изглеждат мъртви и несвързани, като олющени от времето мумии, стърчащи в блато. Опитам ли да си припомня живота ми в Ню Йорк получавам само няколко разпокъсани, кошмарни и зеленясали фрагменти. Сякаш моето съществуване е завършило някъде, но къде точно, не мога да определя. Вече не съм американец, нито нюйоркчанин, а още по-малко европеец или парижанин. Нямам никакви задължения, никакви отговорности, никаква омраза, никакви грижи, никакви предразсъдъци, никаква страст. Нито съм за, нито съм против. Аз съм неутрален.