Вечер, когато се връщаме тримата, след като преминат пристъпите на отвращение, често пъти подемаме разговор за състоянието на нещата с онзи ентусиазъм, който е характерен за хората неучастващи активно в живота. От време на време, когато се пъхам в леглото, ми идват някои мисли и ми се струва странно, че целият този ентусиазъм е предназначен само за убиване на времето, само за да запълни четиридесет и петте минути, за които ние стигаме пеша от редакцията до Монпарнас. Може да имаме най-блестящите, най-приложимите идеи за усъвършенстването на това или онова, но не разполагаме с превозно средство, в което да ги впрегнем. И което е още по-странно, отсъствието на каквато и да е връзка между идеите и живота не ни притеснява, не ни измъчва. Така сме свикнали, че ако утре ни заповядат да вървим на ръце, бихме го направили без никакъв протест. Разбира се, при условие, че вестникът излиза както обикновено. И при условие, че редовно си получаваме заплатите. А иначе нищо няма значение. Нищо. Ние сме се ориентализирали. Станали сме кулита, кулита с бели ризи и вратовръзки, заставени да мълчат с ежедневната шепа ориз. Четох оня ден, че за черепите на американците е характерна една особеност — наличието на ворлиева кост (или os Incae) на тила. Наличието на тази кост, продължаваше ученият, се дължи на запазването на напречния тилен шев, който по време на ембрионалния стадий обикновено е затворен. Следователно това е белег на забавено развитие, показателен за по-низшите раси. „Средният обем на черепа на американеца — продължаваше той — е по-малък от този на белия човек и по-голям от този на хората от черната раса. Например парижаните имат среден черепен обем 1448 кубически сантиметра; негрите имат среден черепен обем 1344 кубически сантиметра, а американските индианци — 1376 кубически сантиметра.“ От всичко това аз не мога да направя никакъв извод, защото съм американец, а не индианец. Но е много хитро да обясняваш нещата по този начин, с наличието на една кост, os Incae например. Признанието, че при индианските черепи отделни екземпляри достигат необикновения обем от 1920 кубически сантиметра — ненадминат от никоя друга раса обем, — изобщо не нарушава целостта на неговата теория. Със задоволство отбелязвам, че парижаните от двата пола изглежда имат нормален черепен обем. При тях напречният тилен шев очевидно не е толкова запазен. Те знаят как да се наслаждават на аперитива си и не се тревожат, ако къщите им не са боядисани. Що се отнася до черепните им показатели, в техните черепи няма нищо необикновено. Трябва да има някакво друго обяснение на изкуството да живеят, което са усъвършенствали до такава степен.
В „Господин Пол“, кръчмата срещу редакцията, за журналистите е запазена една вътрешна зала, където могат да се хранят на кредит. Приятна малка зала, с дървени трици по пода и много мухи целогодишно. Когато казвам, че залата е запазена за журналистите, това не означава, че там се храним само ние; напротив, имаме привилегията да общуваме с проститутките и сутеньорите, които представляват значителна част от клиентелата на „Господин Пол“. Това подреждане на нещата е много удобно за ония от горния етаж, защото те винаги търсят нещо за ебане и даже онези, които си имат сериозни приятелки французойки, нямат нищо против от време на време да си хванат нещо ново. Най-важното е да не се заразиш. Понякога сякаш епидемия помита редакцията — или навярно това се обяснява с факта, че всички спят с една и съща жена. Във всеки случай, приятно е да видиш колко са жалки, когато се налага да седят до някой сутеньор, който, въпреки породените от професията му дребни затруднения, в сравнение с тях живее направо разкошно.
Сега си мисля по-специално за един висок рус младеж, който разнася с велосипед съобщения на агенцията „Хавас“. Той винаги закъснява за обяд, винаги се поти обилно и лицето му винаги е мръсно. Обикновено влиза бавно и тромаво, поздравява всички с два пръста и се запътва направо към мивката, която е между тоалетната и кухнята. Измива си лицето и набързо оглежда хранителните продукти. Ако види оставен на плочата някой хубав бифтек, взема го и го помирисва или пък пъха черпака в големия казан и опитва супата. Прилича на хубаво куче, постоянно душещо земята. След встъплението, след като се е изпикал и е издухал гръмко носа си, той отива небрежно при своята курва, целува я с мляскане и нежно я потупва по задника. Тя, проститутката, винаги изглежда безупречно — даже в три часа сутринта, след цяла нощ работа. Изглежда тъй, сякаш току-що е излязла от турска баня. Удоволствие е да ги наблюдаваш тия цветущи животни, да видиш спокойствието, привързаността и апетита, които те демонстрират. Сега говоря за вечерята, леката вечеря, която проститутката поглъща, преди да встъпи в длъжността си. След малко тя ще трябва да се сбогува с големия рус звяр, да се закове някъде на булеварда и да посръбва от ликьора си. Ако работата ѝ е тягостна, досадна или изтощителна, това определено не ѝ личи. Когато едрият младок пристигне гладен като вълк, тя го прегръща и жадно го целува — очите, носа, бузите, косата, тила... би му целунала и гъза, ако можеше да го направи пред хората. Признателна му е, това е очевидно. Тя не е робиня на надницата. По време на вечерята се смее силно. Ще помислиш, че за нищо не я е грижа. И от време на време, за да покаже любовта си към него, го шляпва силно през лицето с шамар, който би съборил някой простосмъртен коректор.