Двамата като че ли не се интересуват от нищо друго освен от самите себе си и храната, която лакомо поглъщат. Такава пълна удовлетвореност, такава хармония, такова взаиморазбирателство просто влудяват наблюдаващия ги Ван Норден. Особено когато тя пъха ръка в дюкяна на едрия младок и започва да му го гали, в отговор на което той я хваща за гърдата и я стиска игриво.
Има една друга двойка, която най-често пристига по същото време. Държат се съвсем като женени. Карат се, изваждат на показ кирливите си ризи и след като са направили нещата неприятни за самите тях и за всички наоколо, след заплахите, ругатните, обвиненията и контраобвиненията, те се сдобряват с милувки и гугукане, като гургулици. Люсиен, както я нарича той, е грубовата платинена блондинка, с навъсена, жестока физиономия и с пълна долна устна, която хапе злобно, когато е сърдита. Очите ѝ са малки, студени като избеляло порцелановосиньо и когато ги втренчи в него, той се изпотява. Но Люсиен е добра въпреки орловия профил, който обръща към нас, когато караницата започне. Чантичката ѝ винаги е пълна с мангизи и ако ги дава предпазливо, това е, за да не насърчава лошите му навици. Младокът е слабохарактерен — поне такова мнение би трябвало да си съставим за него, ако приемем на сериозно нейните тиради. Може да похарчи петдесет франка на вечер, докато я чака. Когато келнерката отива да приеме поръчката му, той няма апетит.
— Аха, значи пак не си гладен! — ръмжи Люсиен. — Сигурно си ме чакал на „Фобур Монмартър“. Предполагам, добре си прекарал, докато се бъхтя за теб. Кажи къде беше, идиот такъв?
Когато избухва така, когато се вбесява, той я поглежда плахо и после, сякаш решил, че мълчанието е най-добрата линия на поведение, свежда глава и започва да върти салфетката в ръцете си. Но този жест — който тя познава много добре и от който изпитва тайно задоволство, защото вече е убедена, че той е виновен — още повече вбесява Люсиен.
— Говори, идиот такъв! — крещи тя.
А той пискливо, тъжно и наплашено ѝ обяснява, че докато я чакал, тъй огладнял, че трябвало да спре за сандвич и чаша бира. И това било достатъчно, за да му убие апетита — печално обяснява той, макар да е очевидно, че точно сега храната е последната му грижа.
— Но те чаках непрекъснато — изтърсва той, опитвайки се да придаде на гласа си по-голяма убедителност.
— Лъжец! — крещи Люсиен. — Лъжец! За щастие аз също съм лъжкиня... добра лъжкиня. Повдига ми се от твоите дребни лъжи. Защо не ми кажеш някоя наистина голяма лъжа?
Главата му отново клюмва. Той събира разсеяно няколко трохи и ги пъха в устата си.
— Престани! — шляпа го Люсиен през ръката. — Писна ми от тебе. Ама си идиот! Лъжец! Но почакай! Още какво има да чуеш! Аз също съм лъжкиня, но не съм малоумна. — След малко обаче двамата са се притиснали, държат се за ръце и тя му шепне тихо: — Ах, зайчето ми, никак не искам да те оставям точно сега. Ела, целуни ме! Какво ще правиш тая вечер? Кажи истината, мъничкият ми... Съжалявам, че бях в такова отвратително настроение.
Той я целува плахо, като зайче с дълги розови уши, докосва я по устните, сякаш хрупка зелев лист. И в същото време блестящите му кръгли очи се спират ласкаво на разтворената ѝ чантичка, оставена до нея на пейката. Само чака момента, когато мило ще се измъкне от нея; гори от желание да избяга, да седне в някое тихо кафене на улица „Фобур Монмартър“.