Леят се и още как! Трудно ми е да следвам мислите на господин Рен, защото той не казва нищо. Той мисли, докато върви — така твърди госпожа Рен. Тя представя всичко отнасящо се до господин Рен в най-приятна светлина. „Той мисли, докато върви“ — прелестно, наистина прелестно, както би казал Боровски, но всъщност много мъчително, особено когато мислителят не е нещо повече от един болен от шпат кон.
Борис ми подава пари да купя пиене. Тръгвам и вече съм на градус. Знам точно как ще започна, когато се върна. Вървя по улицата и ето, оформя се в мен пороят на великолепната реч, той клокочи като разпуснатия смях на госпожа Рен. Тя, струва ми се, вече леко се нервираше. Умее да слуша красиво, когато е напрегната. На излизане от винарната чувам клокоченето на писоара. Всичко е халтаво и мокро. Искам госпожа Рен да слуша...
Борис отново потрива ръце. Господин Рен продължава да се запъва и пелтечи. Сложил съм бутилката между краката си и забивам тирбушона. Госпожа Рен е отворила уста в очакване. Виното се плиска между краката ми, слънцето се плиска през еркерния прозорец, а във вените ми кипят и се плискат хиляди щури мисли, които шурват на поразия навън. Говоря им всичко, което ми идва на ум, всичко, което е било потискано в мен и което разпуснатият смях на госпожа Рен някак си е освободил. С бутилката между краката и плискащото се през прозореца слънце, аз отново изживявам великолепието на мизерните ми първи дни в Париж — един смутен голтак, който обикаля улиците като привидение, попаднало на банкет. Изведнъж си спомням всичко — затворените обществени тоалетни, принцът, който лъсна обувките ми, кино „Сплендид“, където спях върху палтото на собственика, решетките на прозореца, чувството, че се задушавам, тлъстите хлебарки, пиянските гуляи от време на време, Роз Канак и Неапол, умиращи на слънцето. Танцувах по улиците на празен стомах и понякога посещавах непознати хора — мадам Делорм например. Изобщо не помня как реших да отида при мадам Делорм. Но отидох там, някак си минах край иконома, край прислужницата с бялата престилка, вмъкнах се в двореца с кадифени панталони и ловно сако — и с нито едно копче в копчелъка. И сега продължавам да усещам златистата атмосфера в онази стая, където мадам Делорм, в мъжки дрехи, бе седнала на трон, помня златните рибки в купите, географските карти на древния свят, красиво подвързаните книги. Отново усещам на рамото си тежката ѝ ръка и помня, че малко ме достраша от нейните подчертано лесбийски маниери. По-добре се чувствах долу сред тълпата, която нахлуваше в гара „Сен Лазар“ — проститутки по вратите, бутилки минерална вода по масите, гъста вълна от сперма в клоаките. Нищо по-хубаво от това между пет и седем, повлечен от гъмжилото, да следваш някой красив крак или прекрасен бюст, да се оставиш на течението да те носи със замаяна глава и объркани мисли. Странен вид задоволство в онези дни. Без определени срещи, без покани за вечеря, без програма, без пари.
Златният период, когато нямах нито един приятел. Всяка сутрин угнетителното разкарване до бюрото на „Америкън Експрес"[11]и всяка сутрин неизбежният отговор на чиновника. Щурането насам-натам като дървеница, събирането на фасове от време на време, понякога потайно, друг път най-безсрамно, седенето по пейките и стискането на стомаха, за да спре стърженето вътре в него, разходките из „Жарден дьо Тюйлери“, ерекциите, които получавах при вида на безмълвните статуи. Или безкрайното скитане по бреговете на Сена вечер и обезумяването от нейната красота, от надвисналите дървета, от начупените отражения във водата, бързото течение на кървавочервените светлини на мостовете, от спящите по входовете жени, легнали върху вестници, спящи на дъжда. Навсякъде плесенясали катедрални портали, просяци и въшки и гърчещи се от конвулсии старици, колички за плодове, натрупани като бъчви в страничните улички, аромат на ягоди и малини на пазара, и старата църква, заобиколена от зеленчуци и сини дъги от светлина, хлъзгавите от боклуците канали и жените с блестящите лачени обувки, които се клатушкат сред мръсотията и буболечките, след като цяла нощ са пили до откат. Площад „Сен Сюлпис“, този толкова тих и безлюден площад, където в полунощ неизменно се появяваше жената със счупения чадър и шантавата воалетка. Тя спеше там всяка нощ на една пейка под съдрания си чадър с увисналите ребра, със зеленясалата си рокля, костеливите си пръсти и с вонята на гнилоч, която долиташе от тялото ѝ. И сутрин аз все още седя там, дремя спокойно на слънцето, псувам проклетите гълъби, които кълват трохи навсякъде. Площад „Сен Сюлпис“! Тлъстите камбанарии, ярките афиши по вратата, пламтящите свещи вътре. Тъй обичаният от Анатол Франс площад с монотонното пеене и шепота от олтара, с пръскането на фонтана, с гукането на гълъбите, с изчезващите като по чудо трохи и глухото къркорене на празните черва. Там седях ден след ден, мислех за Жермен и за мръсната уличка до Бастилията, където тя живееше, а иззад олтара шепотът продължаваше, профучаваха автобуси, слънцето нагряваше асфалта, който проникваше в мен и Жермен, асфалта и целия Париж в големите тлъсти камбанарии.