Много добре го познавам тоя малък нещастник с кръгли, уплашени заешки очи. И знам колко опасна е улица „Фобур Монмартър“, с месинговите табели, каучуковите артикули, премигващите цяла нощ светлини и секса по цялото ѝ протежение. Да вървиш от улица „Лафайет“ до булеварда, е все едно да минаваш между две редици мъчителки: те залепват за теб пипалата си, гризат те като мравки, увещават те, придумват те, молят те, настояват, опитват на немски език, на английски, на испански, показват ти разбитите си сърца и очуканите си обувки, и дълго след като си отсякъл пипалата, дълго след като съскането и цвъртенето са заглъхнали, в ноздрите ти остава да лепне миризмата на умивалня — това е уханието на Parfum de Danse[44], чието въздействие е гарантирано само на разстояние до двайсет сантиметра. Човек може да си пропилее живота на това малко пространство между булеварда и улица „Лафайет“. Баровете са препълнени, тресат се, заредените с олово зарове потракват, касиерките са накацали като лешояди по високите столчета и парите в ръцете им смърдят на хора. Във Френската национална банка няма еквивалент на нечистите пари, които са в обращение тук, които лъщят от човешка пот, които минават като горски пожар от ръка на ръка и оставят след себе си пушек и воня. Мъж, който може да мине нощем по „Фобур Монмартър“, без да се задъха или изпоти, без да се помоли на Бога или да изпсува, такъв мъж няма ташаци или ако има, значи трябва да бъде кастриран.
Да предположим, че плашливото зайче похарчи петдесет франка вечерта, докато чака своята Люсиен. Да предположим, че огладнее и си поръча сандвич и чаша бира или спре да поговори с уличницата на някой друг сутеньор. Мислите, че са му омръзнали тези обиколки всяка вечер? Мислите, че това му тежи, досажда му до смърт? Предполагам, не смятате, че сутеньорът е безчувствен. Не забравяйте, че сутеньорът също си има своите лични скърби и нещастия. Може би най-много му харесва да стои всяка вечер на ъгъла с две бели кучета и да ги гледа как пикаят. Навярно ще му е приятно, когато отвори вратата, да я види седнала да чете „Пари Соар“ с натежали от сън очи. Сигурно не му е толкова приятно, когато целува своята Люсиен, да усети дъха на друг мъж. Сигурно е по-добре да имаш само три франка в джоба си и две кучета, които пикаят на ъгъла, отколкото да целуваш тия подпухнали устни. Обзалагам се, че когато тя го стисне здраво и го помоли за малкия любовен пакет, който само той знае как да достави, обзалагам се, че той ще се бори като хиляди дяволи, за да го вдигне, да го напомпа, за да изтрие полка, който е марширувал между краката ѝ. Може би когато той вземе тялото ѝ и започне да репетира нова мелодия на него, това ще бъде не просто любопитство и страст, а битка на тъмно, битка сам срещу армията, нападнала портите, срещу армията, победила Люсиен, прегазила я и посяла в нея толкова силен глад, че даже и Рудолф Валентино не би могъл да го утоли. Когато слушам упреците, отправени срещу жени като Люсиен, когато слушам да я хулят и презират, защото е студена и користолюбива, защото е твърде механична или защото винаги много бърза, или защото това и защото онова, казвам си, задръж малко, човече, успокой се! Не забравяй, че си много назад на опашката; не забравяй, че е била обсадена от цял армейски корпус, била е опустошена, ограбена и оплячкосана. Казвам си, слушай, човече, не жали за петдесетте франка, които ѝ даваш, защото знаеш, че нейният сутеньор ги профуква на „Фобур Монмартър“. Това са нейните пари и нейният сутеньор. Това са кръвни пари. Тези пари никога няма да бъдат изтеглени от обращение, защото Френската национална банка няма с какво да ги възстанови.
Често си мисля така, когато седя в моята малка ниша и изопачавам съобщенията на агенция „Хавас“ или разчитам телеграмите от Чикаго, Лондон и Монреал. Сред пазарите на каучук, коприна и канадска пшеница се процежда малко от съскането и цвъртенето на „Фобур Монмартър“. Когато механичните връзки се разпаднат, когато шуплясат, когато осите спрат да се въртят и летливите вещества закипят, когато цените на пазара на зърно паднат и биковете замучат, когато всяко шибано нещастие, всяка реклама, всяка спортна стока и моден артикул, всяко пристигане на кораб, всеки пътепис и всяка клюка са подпечатани, сверени, коригирани, хванати с щипките за пране и прекарани през сребърните гривни, когато чуя, че първата страница е отпечатана и видя жабите да подскачат като пияни фишеци, аз мисля за Люсиен, която се носи по булеварда с разперени криле, подобно на огромен сребрист кондор над мудния прилив на уличното движение — странна птица от върховете на Андите, с розовобял корем и малка здрава глава. Понякога се връщам вкъщи сам и я следвам по тъмните улици, следвам я по двора на Лувъра, по Моста на изкуствата, през сводестата галерия, през пукнатините и цепнатините, през дрямката, упоената белота, решетките на Люксембургската градина, преплетените клони, хъркането и пъшкането, зелените плочи, дрънкането и звънтенето, лъчите и петолъчките, паейтите, пристаните, навесите на бели и сини райета, които тя докосваше с върховете на крилата си.