В лазура на наелектризираното развиделяване фъстъчените черупки изглеждат бели и сбръчкани. На Монпарнас, край брега на реката, водните лилии клюмват и се чупят. Когато започне отливът и в мръсотията остават заседнали само няколко сифилитични русалки, Пантеонът прилича на връхлетяно от циклон панаирджийско стрелбище. Всичко се оттича бавно в канавките. Около час цари мъртвешка тишина и в това време избърсват повърнатото. Изведнъж дърветата започват да църкат. Булевардът от край до край се оглася от безумната им песен. Тя сякаш е сигналът, обявяващ затварянето на борсата. Ако е имало някакви надежди, те са пометени. Дошъл е моментът да бъде изпразнен последният мях урина. Денят се промъква като прокажен...
Когато работиш нощем, едно от нещата, от които трябва да се пазиш, е да не нарушиш разписанието си: ако не легнеш, преди птичките да започнат да църкат, изобщо няма смисъл да лягаш. Тази сутрин, по липса на нещо по-добро, отидох в ботаническата градина. Удивителни пеликани от Чапултепек и пауни с осеяни с точки опашни ветрила те гледат с глупави очи. Неочаквано заваля.
В автобуса, на връщане към Монпарнас, забелязах една дребна французойка, седнала сковано и изопната, сякаш се подготвяше да си почисти перата с клюн. Седеше на края на седалката и изглежда се страхуваше да не измачка великолепната си опашка. Прекрасно би било, помислих си, ако изведнъж се разтърси и от задника ѝ изскочи огромно разтворено ветрило на точки, с дълги копринени пера.
В „Кафе дел Авеню“, където спирам да хапна, една жена с надут корем се опитва да привлече вниманието ми към състоянието си. Не би имала нищо против да отида с нея в някоя стая и да прекараме там час-два. За първи път ми прави предложение бременна жена — почти се изкушавам да опитам. Веднага щом роди бебето и го предаде на държавата, ще се върне към занаята си. Тя прави шапки. Забелязвайки, че интересът ми намалява, хваща ръката ми и я поставя на корема си. Усещам нещо да мърда вътре. Това ми убива апетита.
Никога не съм виждал град, който да се сравнява с Париж по разнообразието на предлаганата сексуална храна. Веднага щом някоя жена загуби преден зъб, око или крак, го удря на живот. В Америка, ако няма нещо друго освен недъга си, което да я препоръча, тя би умряла от глад. Тук е съвсем различно. Липсващ зъб или разяден нос, или спаднала матка, всеки дефект, увреждащ присъщия на жената естествен вид, изглежда се приема за допълнителна пикантна подправка, стимулант за преситените апетити на мъжа.
Естествено, аз говоря за един характерен за големите градове свят, за света на изстисканите до последна капка от машината мъже и жени — за мъчениците на съвременния прогрес. Много трудно им е на художниците да облекат в плът тази купчина от кости и копчета за яки.
Доста по-късно следобед — когато се озовавам в една картинна галерия на улица „Дьо Сез“, заобиколен от мъжете и жените, нарисувани от Матис — аз отново съм върнат обратно в точните граници на човешкия свят. На прага на голямата зала, чиито стени сега просто пламтят, аз спирам за момент да се съвзема от душевния потрес, изпитван когато привичната сивота на света е разкъсана и цветовете на живота плисват в стихове и песни. Озовавам се в един толкова естествен, толкова цялостен свят, че се загубвам в него. Изпитвам усещането, че съм потопен в самия слънчев сплит на живота, на фокус съм, където и да застана, както и да застана. Изгубен съм като в деня, когато бях потънал сред разцъфналата млада горичка, а после поседнах в трапезарията на необятния свят на Баалбек и едва тогава за първи път разбрах дълбокия смисъл на онези интериорни фотографии, които разкриват присъствието си чрез заклинанието на осезанието и зрението. Застанал на прага на създадения от Матис свят, аз отново усетих силата на прозрението, дало възможност на Пруст така да деформира картината на живота, че само подобните нему хора, чувствителни за алхимията на звуците и сетивата, са способни да превърнат отрицателната действителност на живота в съществени и значими очертания на изкуството. Само надарените да приемат светлината в себе си могат да преобразяват това, което е в сърцето. Сега си спомням ясно как искрите и проблясъците на отразяващата се от масивните полилеи светлина се разпръскваха, стичаха се като кървави капки и изпъстряха гребените на вълните, които монотонно блъскаха матовозлатистото извън прозорците. На брега се преплитат комини и мачти и като саждива сянка сред прибоя се плъзга фигурата на Албертин, стопява се в тайнственото средоточие и призма на едно протоплазмено царство и присъединява своята сянка към бляна на смъртта. С настъпването на вечерта болката се издига като мъгла от земята и се спуска в тъгата, обграждаща безкрайно пространство от море и небе. Две восъчни ръце лежат отпуснати на леглото и по бледите вени мелодичният шепот на една раковина повтаря легендата за нейното рождение.