Всяка поема на Матис съдържа историята на една частица от човешката плът, която е отказала да бъде погълната от смъртта. Цялата последователност на плътта, от косата до ноктите, изразява чудото на диханието, сякаш вътрешното око в копнежа си за по-голяма истинност е превърнало порите в жадни зрящи усти. Край което и изображение да мине, човек усеща мириса и звуците на пътешествие. Невъзможно е да зърне дори крайчеца на своите мечти и да не усети полюшването на вълните и прохладата на хвърчащите пръски. Той стои на щурвала и втренчено се взира със сините си очи в съвкупността на времето. В какви ли не далечни ъгълчета е насочвал своя изпитателен взор? Гледайки надолу, покрай широката гърбица на носа си, той забелязва всичко — Кордилерите, спускащи се чак до Тихия океан, написаната върху пергамент история на еврейския народ, жалузите, в чиито прорези звучи крайбрежния шум, извитото като раковина пиано, цветчетата, излъчващи диапазони светлина, хамелеони гърчещи се под книжната преса, хареми, издъхващи сред океани от прах, музика, излизаща като огън от скритата хромосфера на болката, спори и корали, оплодяващи земята, пъпове, бълващи блестящия хайвер на страданието... Този духовит мъдрец и танцуващ пророк с един замах на четката изтрива грозния ешафод, за който човешкото тяло е завързано от неоспоримите житейски факти. Ако изобщо може да се каже, че днес има надарени хора, той е, който знае къде да изличи част от човешката фигура, той е, който има смелостта да пожертва една хармонична линия, за да открие ритъма и шепота на кръвта, той е, който взема пречупената вътре в него светлина и я пуска да залее клавиатурата на цвета. Отвъд незначителните подробности, хаоса и напразните житейски усилия, той открива невидимия строеж и възвестява своите открития с метафизичните багри на пространството. Никакво търсене на формули, никакво приковаване на идеи, никакъв друг импулс, освен да твори. Даже когато земята се разпада, един човек остава в нейното ядро, все по-здраво закрепен там, съединен с него, и колкото повече се ускорява процесът на разпадане, толкова по-концентриран става този човек.
Светът все повече и повече наподобява сън на ентомолог[45]. Земята се отклонява от орбитата си, осите ѝ са изместени, от север снегът се носи надолу на огромни стоманеносиви парцали от облаци. Настъпва нова ледникова ера, напречните шевове на черепите се затварят и навсякъде по цялото протежение на зърнопроизводителния район ембрионалният свят измира, превръща се в мъртво зърно на цица. Делтите пресъхват сантиметър по сантиметър, коритата на реките са гладки като стъкло. Идва нов ден, металургичен ден, когато по земята ще затрополи дъжд от яркожълта руда. Температурата пада, очертанията на земята се замъгляват; все още има тук-таме осмоза и членоразделна реч, но в периферията всички вени са разширени, в периферията светлинните вълни се пречупват и слънцето кърви като разпран ректум.
В самия център на това разпадащо се колело е Матис. И той ще продължава да се върти, докато се разпадне всичко, което е било използвано за създаването на колелото. Той вече е прекосил доста голяма част от земното кълбо, минал е през Индия, Персия и Китай и като магнит е привлякъл към себе си микроскопични частици от Кюрдистан, Белуджистан, Тимбукту, Сомалиланд, Ангкор, Огнена земя. Обсипал е одалиските с малахит и яспис, забулил е плътта им с хиляди очи, напарфюмирани очи, потопени в китова сперма. Където и да се раздвижи ветрец, виждат се хладни като желе гърди, бели гълъби долитат да пърхат с крила и да се разгонват в леденосините жили на Хималаите.
На парцали се разкъсват тапетите, с които учените са покрили действителния свят. Грандиозният бардак, който те са направили от живота, няма нужда от украса; необходимо е само канализацията да работи нормално. Свършено е с красотата, онази котешка красота, която ни хваща за ташаците в Америка. За да осъзнаем новата действителност, първо трябва да разрушим клоаките, да оголим гангренясалите канали, съставящи генитално-пикочната система, която доставя отпадъчните вещества на изкуството. Денят мирише на калиев перманганат и формалдехид. Канализацията е задръстена от задушени зародиши.