Светът на Матис е все още красив като старинна спалня. В него не се виждат сачмени лагери, нито парни котли, нито бутала, нито гаечни ключове. Това е същият стар свят, който в пасторалните дни на вино и разврат весело се запътва към Булонския лес. Успокоително и освежаващо за мен е да се движа сред тези същества с жизнени, дишащи пори, чийто произход е здрав и чист като самата светлина. Много ясно усещам това, когато вървя по „Булевард дьо ла Мадлен“ и усещам как курвите щъкат енергично около мен, когато само да ги погледна, и се разтрепервам. Дали е защото са екзотични или защото са охранени? Не, по „Булевард дьо ла Мадлен“ много рядко можеш да видиш красива жена. Но при Матис, в изследователския устрем на неговата четка, се вижда вибриращия блясък на един свят, в който е нужно единствено присъствието на жена, за да изкристализират най-ефемерните желания. Да се натъкнеш на жена, предлагаща себе си до някой писоар, на чийто стени рекламират цигарени хартийки, ром, акробати, конни надбягвания, където гъстата зеленина на дърветата разкъсва тромавата маса на стените и покривите — това е изживяване, започващо там, където свършват границите на познатия свят. Понякога вечер, докато вървя край гробищните стени, попадам на призрачните одалиски на Матис, завързани на дърветата, с коси буйни, чорлави и мокри от мъзга. На няколко крачки от мен, отдалечен на неизброими ери, лежи проснат бинтованият като мумия призрак на Бодлер, принадлежащ на цял един свят, който повече няма да бълва проклятия. В сумрачните ъгли на кафенетата седят мъже и жени с преплетени ръце и множество петънца по слабините; наблизо стои келнерът с пълна с монети престилка и търпеливо чака антракта, за да се нахвърли върху жена си и да ѝ го натресе. Даже когато светът се разпада, този Париж, който принадлежи на Матис, се тресе от жизнерадостни задъхани оргазми, въздухът е сгъстен от застояла сперма, дърветата са се преплели като коси. Колелата се търкалят надолу по разклатените си оси. Няма спирачки, няма сачмени лагери, няма пневматични гуми. Колелото се разпада, но въртенето продължава.
Съвсем неочаквано един ден пристигна писмо от Борис, когото не съм виждал много отдавна. Странен документ, самият аз не претендирам, че го разбирам напълно:
„Това, което стана между нас — поне що се отнася до мен, — е, че ти ме досегна, тоест досегна живота ми в единствената точка, в която съм още жив: моята смърт. С помощта на емоционалния поток аз преживях още едно потапяне в живота. Аз отново живеех, бях жив. Но вече не със спомена, както правя с другите, а с настоящето.“
Така започваше. Нито дума за поздрав, никаква дата, нито адрес. Написано с изящен претенциозен почерк, на откъснат от бележник разчертан лист.
„Затова, независимо дали ме харесваш или не — дълбоко в себе си аз съм почти убеден, че ме мразиш, — ние двамата сме много близки. Посредством теб аз знам как съм умрял: виждам се отново да умирам. И умирам. Това е нещо. Нещо повече, отколкото просто да си мъртъв. Това може да бъде причината, поради която се страхувам да те видя: навярно си ме надхитрил и си умрял. В наше време всичко става толкова бързо.“
Застанал до камината, препрочитам писмото ред по ред. То ми звучи налудничаво — бръщолевене за живота и смъртта и за нещата, които се случват толкова бързо. Доколкото виждам, нищо не се случва освен обичайните нещастия на първа страница. През последните шест месеца той се е затворил в себе си, скрил се е в евтината си стаичка — навярно поддържа телепатична връзка с Кронщад. Говори за огъващата се фронтова линия, за изтегления участък и тъй нататък, като че ли се е заврял в някой окоп и пише донесения до щаба. Сигурно е бил облечен с редингота, когато е седнал да пише това послание, и навярно няколко пъти е потрил ръце, както правеше, когато някой клиент идваше да наеме апартамента.
„Причината, поради която исках да се самоубиеш...“ — отново започва той. И аз избухвам в смях. Във вила Боргезе или в Кронщадови той обикновено крачеше напред-назад, пъхнал ръка в задния джоб на редингота, и ломотеше до насита глупости за живота и смъртта. Признавам, че не разбирах нито дума, но представлението беше хубаво и тъй като не съм евреин, проявявах напълно естествен интерес към това, което става в менажерията на черепната му кухина. Понякога той се просваше на леглото, изтощен от потока идеи, които заливаше главата му. Краката му докопаваха лавицата с книгите, където държеше своите Платон и Спиноза — не разбираше защо не ги харесвах. Трябва да кажа, че когато говореше за тях, струваха ми се интересни, макар че изобщо нямах понятие за какво става дума. От време на време разглеждах крадешком отгоре-отгоре някоя книга, за да видя безумните идеи, които той им приписваше — но връзката беше неустойчива, слаба. Когато оставахме само ние двамата, Борис имаше свой собствен оригинален език. Но когато слушах Кронщад, струваше ми се, че Борис е плагиатствал неговите прекрасни идеи. Приказките на тия двамата ми звучаха като висша математика. В разговорите им никога не се промъкваше нещо от плът и кръв, всичко беше странно, недействително, отблъскващо абстрактно. Когато стигаха до темата за смъртта, вече ми звучаха по-конкретно: в края на краищата един сатър или брадва трябва да има дръжка. Техните разговори ми доставяха огромно удоволствие. За първи път в моя живот смъртта ми се струваше прекрасна — омръзнало ми бе да слушам за абстрактна смърт с нещо като безкръвна агония. От време на време ме похвалваха за това, че съм жив, но по такъв начин, че ми ставаше неудобно. Караха ме да се чувствам жив в деветнадесети век, че съм някаква атавистична древна останка, романтичен парцал, сантиментален питекантропус еректус. На Борис изглежда му бе особено приятно да ме уязвява: искаше да бъда жив, за да може той самият да умира до насита. При всичките му подигравателни погледи и реплики можеш да помислиш, че милионите хора по улиците са само някакви си умрели крави. Но писмото... забравям за писмото...