„Причината, поради която исках да се самоубиеш онази вечер, у Кронщад, когато Молдорф стана бог, бе, че тогава те чувствах много близък. Навярно по-близък от всякога. И все се страхувах, ужасно се страхувах, че един ден ще ме измамиш, ще умреш в ръцете ми. И аз просто ще остана на сухо с представата си за теб и без нищичко, което да я поддържа. Никога не бих ти простил това.“ Навярно можете да си го представите как казва такова нещо! Що се отнася до мен, не ми е ясно каква му е била представата за мен, или във всеки случай ясно е, че аз съм бил една чиста представа, представа, която е живяла без храна. Борис никога не отдаваше значение на проблема за храната. Той опитваше да ме храни с представи. Всяко нещо бе представа. Обаче когато реши непременно да даде апартамента под наем, не забрави да сложи нова пералня в тоалетната. Все пак не искаше да умра в ръцете му.
„Ти трябва да бъдеш живот за мен, до самия край. Само така можеш да поддържаш представата ми за теб. Защото, както виждаш, вече си свързан с нещо толкова съдбоносно за мен, че сигурно никога няма да мога да се отърся от теб. А и не го желая. Искам да живееш по-жизнерадостно с всеки изминал ден, макар аз да съм мъртъв. Затова, когато говоря с другите за теб, аз малко се срамувам. Трудно е да говориш толкова интимно за самия себе си.“
Сигурно предполагате, че той очакваше с нетърпение да ме види или че би желал да знае какво правя — но не, в писмото нямаше нито ред за нещо конкретно или лично, нищо освен това кратко съобщение от окопите, този полъх на отровен газ, известяващ на всички без изключение, че войната продължава. Понякога се питам защо става така, че привличам само смахнати личности, неврастеници, невротици, психопати — и особено евреи. Сигурно в мен, здравенякът без капчица еврейска кръв, има нещо, което възбужда духа на евреина — сякаш вижда подквасен черен хляб. Например Молдорф, който според Борис и Кронщад се бе превърнал в бог. Той, каквато си беше подла змия, несъмнено ме мразеше — и все пак не можеше да стои далеч от мен. Редовно се отбиваше при мен, за да получи дозичката си обиди — това сякаш го тонизираше. Вярно е, че в началото бях снизходителен към него; все пак той ми плащаше, за да го изслушвам. И макар никога да не проявявах явно съчувствие към него, знаех да мълча, когато това означаваше ядене и малко джобни пари. След известно време обаче, като разбрах що за мазохист е той, позволявах си понякога да му се смея право в лицето — действаше му като удар с камшик и от това скръбта и страданието бликваха с подновена сила. И навярно всичко между нас би вървяло гладко, ако той не бе решил, че е негов дълг да покровителства Таня. Но тъй като Таня е еврейка, това поставя един нравствен въпрос. Молдорф настояваше да се сближа с госпожица Клод, към която, трябва да призная, изпитвах искрена привързаност. Молдорф даже понякога ми даваше пари, за да спя с нея. Докато не разбра, че съм безнадежден развратник.