Споменавам Таня сега, защото тя току-що се върна от Русия — преди няколко дни. Силвестър остана, там за да си търси работа. Съвсем е зарязал литературата. Посветил се е на новата Утопия. Таня иска да отида с нея в Русия, за предпочитане в Крим, и да започнем нов живот. Онзи ден направихме един хубав гуляй в стаята на Карл и обсъждахме възможностите. Поинтересувах се как бих могъл да си изкарвам прехраната там — например бих ли могъл да работя като коректор. Тя отвърна, че няма защо да се безпокоя за прехраната — ще ми намерят работа, стига да съм сериозен и честен. Постарах се да си предам сериозен вид, но станах само трогателен. В Русия не обичат да гледат тъжни физиономии. Искат да бъдеш весел, ентусиазиран, безгрижен, оптимистично настроен. На мен това много ми приличаше на Америка. Не ми е присъщ такъв ентусиазъм. Не се издадох пред нея, но тайно се молех да не ме закача, за да се върна в своята малка ниша и да си остана там до началото на войната. Целият този фокус-бокус за Русия започна да ме тревожи. Таня толкова се въодушеви, че изпихме пет-шест бутилки вино. Карл подскачаше наоколо като хлебарка. Той имаше достатъчно еврейска кръв, за да загуби ума и дума по една идея като Русия. Не оставаше нищо друго, освен да ни венчае — веднага.
— Ожени се! — настоява той. — Няма какво да губиш!
И после, за да ни даде възможност да се наебем набързо, се изнизва навън уж да изпълни някаква дребна поръчка. И макар на Таня много да ѝ се искаше, мисълта за Русия тъй се бе загнездила в главата ѝ, че тя пропиля предоставената ни пауза в един дълъг и скучен монолог. От това се почувствах неловко и даже малко се ядосах. Както и да е, трябваше да помислим за ядене, а после и за работата, така че на булевард „Едгар Кине“, само на хвърлей камък от гробищата, се напъхахме в едно такси и отпрашихме. Беше хубав час за разходка с открита кола из Париж, а от бълникащото в стомасите ни вино тази разходка не ни се струваше даже по-приятна от обикновено. Карл седеше на сгъваемата седалка срещу нас с червено като морков лице. Щастлив беше, жалкият му глупак, при мисълта за прекрасния живот, който го очакваше отвъд океана. И същевременно беше леко натъжен — това се виждаше. Карл всъщност не искаше да напуска Париж, във всеки случай не повече от мен. В това отношение Париж е бил не просто добър с него, както и с мен или с който и да е друг, но когато си страдал и понасял тук различни неща, тогава Париж те завладява, бих казал, сграбчва те за ташаците като примираща от любов кучка, която по-скоро ще пукне, но няма да те изпусне от лапите си. Ясно ми бе, че и Карл мислеше така. Докато минавахме над Сена, на лицето му застина глупава усмивка и той заоглежда сградите и статуите, сякаш ги виждаше насън. Аз също се чувствах тъй сякаш сънувах: бях сложил ръка на гърдите на Таня, стисках ги с все сила, виждах шлеповете, водата под мостовете, а малко по-надолу и Нотр Дам точно такива каквито са на пощенските картички и мислех с пияната си глава „ето така се обърква съвсем човек“, но и малко хитрувах със себе си, защото знаех, че никога не бих заменил това замайване на главата нито с Русия, нито с рая, нито с каквото и да било друго нещо на земята. Следобедът е приятен, мислех си аз, скоро ще си натъпчем стомасите с храна, а накрая за достоен завършек ще поръчаме някое хубаво тежко вино, което ще удави цялата тая история за Русия. На жени като Таня, пълни с мъзга и всичко останало, хрумне ли им някоя идея, изобщо не се интересуват какво ти е на душата. Оставиш ли ги, ще ти свалят панталоните още в таксито. Обаче великолепно беше да се носим в уличното движение с изпоцапани с червило лица и виното да бълбука в нас като в канал, особено като навлязохме в улица „Лафит“, достатъчно широка, за да обрамчи малкия храм в самия ѝ край, над който пък се виждаше „Сакре Кьор“, екзотичен архитектурен миш-маш, блестяща френска идея — тя прониква направо през твоето алкохолно опиянение и те оставя да плуваш безпомощно в миналото, в един течен сън, който те разбужда напълно и все пак не дразни нервите ти.
След като вече сме отново заедно с Таня на сцената, ходим сериозно, разговаряме пиянски за Русия, изпращаме се вечер до дома, а Париж е в разгара на лятото, животът надига весело глава. Навярно за това писмото на Борис ми се струва напълно откачено. Почти всеки ден се срещаме с Таня в пет часа, за да пием порто, както му казва тя. Оставям я да ме води на места, където никога досега не съм бил, в изискани барове край „Шанз-Елизе“, където звуците на джаза и монотонно напяващите детски гласове сякаш се просмукват в махагоновата ламперия. Даже когато отидеш в умивалнята, тези меки жизнени тонове те преследват, навлизат в кабинката през вентилаторните отвори и с тях животът става само сапунка и пъстроцветни мехури. И дали защото Силвестър го няма и тя се чувства свободна, не знам, но Таня безспорно опитва да се държи като ангел.