В резултат развих лека невроза. Излезехме ли навън, на въздух, аз започвах с моите екстравагантности. Щом тръгнехме рано сутринта обратно към Монпарнас, независимо от темата на разговора, почти веднага рязко я променях, за да мога да извадя на показ извратените си мечти. Най-много обичах да говорим за неща, от които и двамата изобщо нямахме понятие. Бях развил лека форма на лудост, мисля че се нарича ехолалия[46]. На върха на езика ми танцуваха всичките банални фрази от нощните коректури. Далмация — бях преглеждал екземпляр от реклама за този необикновено красив курорт. Добре, ще говорим за Далмация. Качваш се на влака и на сутринта си целият потен, а зърната на гроздето се пукат. Бих могъл да бърборя за Далмация от големия булевард до двореца на кардинал Мазарини и даже по-нататък, стига само да поискам. Изобщо не знам къде е Далмация на картата и не искам да знам, но в три часа сутринта, с натрупаното във вените олово, с подгизналите от пот и джоджен дрехи, с подрънкването на минаващите през изстисквачката гривни и пристегналите ме бирени въжета, такива дреболии като география, костюми, език и архитектура нищо не означаваха. Далмация принадлежи на определен час от нощта, когато мощните гонгове са заглушени и дворът на Лувъра изглежда тъй удивително нелеп, че ти се иска безпричинно да плачеш само защото е тъй прелестно тих, тъй пуст, тъй различен от първата страница и от ония на горния етаж, които хвърлят заровете. С тази малка частица от Далмация, опряна в тръпнещите ми нерви като студено острие на нож, аз бих могъл да изпитам най-прекрасните усещания на пътуването. И отново странното е, че бих могъл да пропътувам целия свят, но въобще да не се сетя за Америка. За мен тя се бе загубила някъде далеч, много по-далеч от един изчезнал континент, защото към изчезналите континенти изпитвах загадъчна привързаност, докато към Америка не чувствах изобщо нищо. Вярно, от време на време мислех за Мона, не като за личност с определена аура от време и пространство, а изолирано, безпристрастно, сякаш се беше издула и превърнала в облакоподобна форма, закриваща миналото. Не можех да си позволя да мисля много дълго за нея, защото имаше опасност да се хвърля от моста. Странно. Съвсем се бях примирил с живота без нея, но само да си я представех за минутка, и това бе достатъчно, за да прониже до дъно моето доволство и да ме натика обратно в страдалческия канал на отвратителното ми минало.
Седем години, ден и нощ, живях само с една мисъл — за нея. Ако имаше християни, също толкова предани на Бога, днес всички щяхме да бъдем исусхристосовци. Мислех за нея денонощно, даже когато я мамех. И сега ми се случва — понякога точно се замисля за нещо и смятам, че напълно съм се освободил, и неочаквано след завоя пред мен се появяват площадче, няколко дървета и пейка, пусто място където сме били някога и сме си изяснявали отношенията, където сме подлудявали един друг с мъчителни сцени на ревност. Винаги някое пусто място, като площад „Делестрапад“ например, или мръсните мрачни улици около джамията, или онзи отворен гроб „Авеню де Бретьой“, което в десет часа вечерта е толкова тихо, толкова мъртво, че започваш да мислиш за убийство или самоубийство, за каквото и да е, стига то да може да създаде поне малка частица от човешка драма. Когато осъзнавам, че си е отишла може би завинаги, пред мен зейва огромна празнота и усещам, че падам, падам, падам в дълбокото черно пространство. А то е по-лошо от сълзите, по-дълбоко от съжалението, болката или скръбта. Това е пъкълът, в който е бил хвърлен Сатаната. Оттам не можеш да излезеш, там не прониква никаква светлина, нито човешки глас или човешка ръка.