Колко хиляди пъти, вървейки нощем по улиците, съм се питал дали някога тя ще бъде до мен. Колко пъти се бях взирал с копнеж в сградите и статуите, бях ги гледал тъй жадно, тъй отчаяно, че мислите ми навярно вече бяха станали част от тях, те сигурно бяха изцяло пропити от моята мъка. А също не можех да не отбележа, че когато вървяхме един до друг по тези мрачни и мръсни улици, сега тъй пропити от моите мечти и копнежи, тя не бе видяла нищо, не бе почувствала нищо: за нея те бяха като всички други улици, може би малко по-мръсни, но нищо повече. Тя не би си спомнила, че на даден ъгъл бях спрял, за да вдигна фуркета ѝ, или че когато клекнах да завържа връзките на ботинките ѝ, аз си отбелязах мястото, върху което бе стояло нейното стъпало и си казах, че то ще остане там завинаги, дори след като бъдат разрушени катедралите и цялата римска цивилизация бъде унищожена.
Една вечер, както вървях по улица „Ломонд“, обхванат от необикновена мъка и самотия, някои неща се разкриха пред мен с болезнена яснота. Дали защото толкова често бях вървял по тази улица, изпълнен с горчивина и отчаяние, или защото си припомних фразата, която тя бе подметнала една вечер, когато стояхме на площад „Люсиен Хер“, не знам. „Защо не ми покажеш този Париж, за който си писал?“ Убеден съм, че именно при спомена за нейните думи внезапно осъзнах невъзможността да ѝ покажа някога този Париж, който бях опознал, Париж, който бе съществувал единствено благодарение на моята самота и копнежа ми по Мона. Този огромен Париж! За да го откриеш отново, ще ти бъде нужен цял живот. Този Париж, за който аз притежавах ключа, се поддава много трудно на екскурзионна обиколка, даже тя да е проведена възможно най-старателно. Това е един Париж, който трябва да бъде изживян, да бъде всеки ден изтърпяван под формата на хиляди различни мъчения, един Париж, който нараства в теб като карцином, нараства и нараства, докато те погълне целия.
Препъвайки се по улица „Муфетар“ с тези объркани мисли в главата, аз си припомних друга странна дреболия от миналото, от онзи пътеводител, дето Мона ме бе помолила да прелистя, но който изобщо не успях да го отворя, тъй като кориците му бяха много тежки. Без никакъв повод — защото в момента мислите ми бяха заети със Салавен, в чиито свети околности се шляех — съвсем безпричинно си спомних как, вдъхновен от табелата, край която ежедневно минавах, аз импулсивно влязох в Пансион Орифила и помолих да видя стаята, в която бе живял Стриндберг. Дотогава не бе ме сполетявало никакво нещастие, макар вече да бях загубил цялото си земно имущество и бях разбрал какво е да ходиш по улиците гладен и в постоянен страх от полицията. Дотогава не бях намерил нито един приятел в Париж — обстоятелство не толкова потискащо, колкото объркващо, защото навсякъде по света, където бях ходил, най-лесно за мен беше да се сприятелявам. Но в действителност още не ми се бе случвало нищо ужасно. Човек може да живее без приятели, както може да живее без любов или даже без пари — онова предполагаемо sine qua non[47]. Човек може да живее в Париж — аз открих това! — само с печал и мъка. Горчива храна — вероятно най-добрата за определен тип хора. Във всеки случай не бях загазил. Само флиртувах с нещастието. Имах достатъчно свободно време и чувства, за да надзъртам в живота на другите хора, за празни занимания с мъртвата материя на романтиката, която, макар и противна, когато е подвързана между кориците на книга, изглежда възхитително далечна и анонимна. Когато излизах оттам, усетих, че на устните ми заигра иронична усмивка, сякаш си казвах: „Не, нямам нужда от Пансион Орифила!“
И естествено, оттогава ми стана ясно това, което всеки луд в Париж рано или късно открива — за изтерзаните няма предварително приготвен пъкъл.
Струва ми се, сега разбирам малко по-добре защо ѝ доставяше такова удоволствие да чете Стриндберг. Виждам я как вдига очи след прочитането на някой изящен пасаж и просълзена от смях ми казва: „И ти си луд като него... просиш си наказанието!“ Какво удоволствие за садистката е, когато открие своя мазохист! Когато хапе себе си, сякаш да пробва колко остри са зъбите ѝ. В първите седмици на нашето познанство тя беше изцяло пропита от Стриндберг. Безумният карнавал от прищевки, в който се бе гмурнал той, вечният дуел между половете, садистичната жестокост, с която бе спечелил симпатиите на затъпелите от пиянство северни простаци — това ни сближи. Срещнахме се в един танц на смъртта и аз бях толкова бързо всмукан във вихъра, че когато излязох отново на повърхността, вече не можех да позная света. Когато се озовах на свобода, музиката беше спряла. Карнавалът беше свършил и аз бях напълно обран...