Онзи следобед си тръгнах от Пансион Орифила и отидох в библиотеката и след като се изкъпах в Ганг и поразмислих за зодиакалните знаци, започнах да разсъждавам върху значението на пъкъла, който Стриндберг тъй безмилостно беше описал. И докато мъдрувах, започна да ми се изяснява тайната на неговото поклонническо пътешествие, бягството на поета надлъж и нашир и после — сякаш му е било предопределено отново да изиграе една изгубена драма — героичното спускане в самите недра на земята, мрачното и страховито пребиваване в корема на кита, жестоката борба за освобождение, за да излезе очистен от миналото, като окървавен и сияен бог на слънцето, хвърлен на непознат бряг. За мен вече не бе загадка защо той и другите (Данте, Рабле, Ван Гог и т.н.) са дошли на поклонение в Париж. Именно тогава разбрах защо Париж привлича изтерзаните, халюциниращите, великите маниаци на любовта. Разбрах защо тук, в самия център на колелото, човек може да възприеме най-фантастичните, най-невъзможните теории, без да му се сторят странни. Тук човек прочита отново книгите на своята младост и загадките възприемат нови значения, по едно за всеки бял косъм. Тук човек върви по улиците със съзнанието, че е луд и обладан от зли духове, защото е напълно ясно, че тези неприветливи, равнодушни физиономии са лицата на неговите пазачи. Тук изчезват всички граници и светът се разкрива такъв какъвто е — една безумна касапница. Примитивният механизъм е разпрострян до безкрайност, капаците са здраво залостени, логиката неистовствува с пробляскващ окървавен сатър. Въздухът е студен и застоял, езикът е апокалиптичен. Никъде не се вижда знак за изход; няма друг изход освен смъртта. Задънена улица, а в края ѝ — ешафод.
Париж, вечен град! По-вечен от Рим, по-великолепен от Ниневия. Самият пъп на света, към който човек, подобно на сляп и неуверен идиот, се завръща, лазейки на четири крака. И като тапа, отнесена в мъртвата точка на океана, тук човек се носи сред нечистата пяна и останките от корабокрушения равнодушен, обезверен, безразличен даже към преминаващия наблизо Колумб. Люлките на цивилизацията са вонящите клоаки на света, моргата, на която смърдящите утроби поверяват своите окървавени вързопчета от плът и кости.
Улиците бяха моето спасение. И никой не може да усети очарованието на улиците, докато не бъде принуден да потърси убежище в тях, докато не стане сламка, подхвърляна насам-натам от всеки полъх на вятъра. Вървиш по улицата в мразовит ден, виждаш изкарано за продан куче и се трогваш до сълзи. А отсреща, приветлива като гробище, стои някаква жалка барака, наричаща себе си Хотел „При гробницата на зайците“. Това те разсмива и се смееш до припадък. И после виждаш, че навсякъде има хотели — за зайци, за кучета, за въшки, за императори, за министри, за съдържатели на заложни къщи, за закупвачи на стари коне и тъй нататък. И почти всеки втори се нарича „Хотел на бъдещето“. При което избухваш в още по-истеричен смях. Толкова много хотели на бъдещето! Няма хотели на миналото причастие, нито в подчинително, нито в условно наклонение. Всичко е старо, мрачно, настръхнало от веселие, бременно с бъдещето, като абцес на венеца. Пиян от тази порочна екзема на бъдещето, олюлявайки се, стигам до площад „Виолет“. Навсякъде оцветяването е бледомораво и тъмносиво, входовете са толкова ниски, че само джуджета и таласъми могат да влизат куцешком. Над матово просветващия череп на Зола комините бълват чист кокс, а Света Богородица на Сандвичите, с уши като зелеви листа, слуша бълбукането в клечащите край пътя бензинови цистерни — тези красиви подпухнали жаби.
Защо тъй неочаквано си припомням „Термопилите“? Защото онзи ден една жена се обърна към кученцето си на апокалиптичния език на касапницата и малката кучка разбра какво ѝ каза тази тлъста сбабичосана повлекана. Колко ме потиска това! Повече от скимтящите псета, които бяха извадени за продан на улица „Брансион“, защото не кучетата ме изпълваха с такова съжаление, а много високата желязна ограда, ръждясалите пръти, които сякаш стояха между мен и живота, който заслужавах. На приятната уличка „Перишо“, дето е близо до кланица „Вожирар“ (кланица за коне), забелязах тук-таме кървави знаци. Подобно на Стриндберг, който в своята лудост е виждал знамения и поличби даже в плочника пред Пансион Орифила, докато се мотаех безцелно по опръсканата с кръв уличка, от миналото се откъсваха парчетии, носеха се равнодушно пред моите очи и ми се подиграваха с недвусмислени предзнаменования. Виждах как кръвта ми изтича и цапоти от край до край в червено калната уличка. Човек се появява на света като мръсна малка мумия. Улиците са хлъзгави от кръв и никой не знае защо трябва да бъде така. Всеки върви по своя път и въпреки че земята се скапва от множество хубави неща, няма време да бъдат прибрани плодовете. Процесията бавно пълзи към изхода и там настава такава паника, такава блъсканица, че слабите и безпомощните са изпогазени и виковете им остават нечути.