Моят свят на човешки същества беше загинал. Бях напълно сам на света и улиците бяха мои приятели, говореха ми на тъжния изтерзан език, съставен от човешка мъка, копнеж, скръб, несполуки, напразен труд. Една вечер, минавайки под виадукта успореден на улица „Брока“, след като бях разбрал, че Мона е болна и гладува, неочаквано си спомних, че точно там, сред мръсотията и унинието на тая хлътнала улица, веднъж Мона, угнетена от предчувствие за бъдещето, се бе притиснала в мен и с треперещ глас ме бе помолила да обещая, каквото и да се случи, никога, никога, никога да не я напускам. И само няколко дни след това аз стоях на перона на гара „Сен Лазар“ и гледах как влакът тръгва, влакът, който я отнасяше. Тя се бе навела през прозореца точно така се бе навела през прозореца, когато я оставих в Ню Йорк, и на лицето ѝ се виждаше същата тъжна, неразгадаема усмивка, същият последен поглед, който иска да изрази толкова много, но всъщност е само една изкривена от безсмислена усмивка маска. Седмица преди това Мона се бе притискала отчаяно в мен, а после нещо се бе случило — нещо, което даже и сега не ми е ясно — и по собствено желание тя се бе качила на влака и отново ме гледаше със същата тъжна и загадъчна усмивка, която ме объркваше, която е несправедлива, неестествена и към която изпитвам недоверие от дъното на душата си. А сега аз съм този, който, застанал в сянката на виадукта, протяга ръка към нея — притискам се отчаян в нея и на устните ми е същата необяснима усмивка, маската, която съм пристегнал върху моята тъга. Мога да стоя тук и да се усмихвам разсеяно и няма значение колко пламенни са молитвите ми, няма значение и колко безнадежден е копнежът ми, между нас е цял един океан. Тя ще стои там и ще гладува, а тук аз ще бродя от улица на улица и горещите сълзи ще парят лицето ми.
Такава е жестокостта, въплътена в улиците. Това е, което се блещи срещу нас от стените и ни ужасява, когато неочаквано реагираме на безименен страх, когато неочаквано душите ни са завладени от сковаваща паника. Това придава вампирските извивки на уличните стълбове, кара ги да ни правят знаци и да ни примамват в задушаващата си хватка. От това някои къщи изглеждат като пазители на скрити престъпления, а зазиданите им прозорци приличат на празни кухини на очи, които са видели твърде много. Това, вписано в човешката физиономия на улиците, ме хвърля в бягство, когато неочаквано видя над главата си табелка „Улица „Сатана". Това е, което ме разтреперва, когато над самия вход на джамията забелязвам надпис: „Понеделник и четвъртък — туберкулозни, сряда и петък — сифилитици“. Във всяка станция на метрото срещу теб се зъбят черепи, които те поздравяват с „Défendez-vouz contre la syphilis!“[48] От всяка стена плакати с изрисувани зловещо ярки раци възвестяват настъплението на злокачествените тумори. Където и да отидеш, каквото и да докоснеш, навсякъде рак и сифилис. Това е изписано на небето, то пламти и се поклаща като злокобно прадзнаменование. Това е разяло нашите души и ние сме само нещо мъртво като луната.
Мисля, че беше Четвърти юли[49], когато отново измъкнаха стола изпод задника ми. Нито дума за предупреждение. Един големец от другата страна на океана беше решил да прави икономии — съкращаването на част от коректорите и безпомощните машинописки му даваше възможност да си плати пътуванията насам-натам и разкошния апартамент в хотел „Риц“. След като си върнах натрупалите си при линотиперите дългове и направих една вноска на добра воля в кръчмата отсреща, за да мога да запазя правото си на кредит, от последната ми заплата не остана почти нищо. Трябваше да уведомя собственика на хотела, че ще напусна. Не му казах каква е причината, защото той сигурно би се разтревожил за келявите си двеста франка.