„Какво ще направиш, ако загубиш работата си?“ Това бе фразата, която звучеше непрекъснато в ушите ми. Ca y est maintenant! Ausgespielt![50] Нямаше какво друго да правя, освен да отида отново на улицата, да вървя, да се мотая, да седя по пейките, да си убивам времето. На Монпарнас, разбира се, лицето ми вече бе познато; известно време бих могъл да създавам впечатление, че продължавам да работя в редакцията на вестника. По този начин би било по-лесно да изпросвам закуска или обяд. Беше лято и туристите прииждаха на тълпи. Имах в запас някои планове за облекчаването на техните джобове. „Какво ще правиш, ако... ?“ Е, няма да гладувам, това е сигурно. Ако се концентрирам единствено на храната, няма да се занемаря. Седмица-две мога да ходя в „Господин Пол“ и да се храня солидно всяка вечер — той няма да знае дали работя или не. Главното е да ям. За останалото ще се доверя на Провидението!
Естествено, слухтях за всяка възможност да се сдобия с малко пари. И си създадох цяла група нови познати — досадници, които преди това старателно бях избягвал, пияници, които ненавиждах, безпарични художници, стипендианти на фондацията Гугенхайм и т.н. Когато седиш на терасата по дванайсет часа дневно, не е трудно да се сприятеляваш. Запознаваш се с всички пияници в Монпарнас. Лепят се за теб като въшки, даже и да нямаш нищо друго да им предложиш, освен ушите си.
Откакто бях загубил вече работата си, Карл и Ван Норден имаха нова фраза за мен: „Какво ще стане, ако сега пристигне жена ти?“ Е и какво от това? Две гърла за хранене вместо едно. Ще имам другарка в мизерията. И ако тя не е погрозняла, по-добре ще ми е да съм женен, отколкото сам: светът никога не позволява на една красива жена да гладува. Не можех да разчитам на Таня да направи кой знае колко за мен. Тя изпращаше пари на Силвестър. Отначало смятах, че Таня ще се съгласи да живея с нея, но я беше страх да не се компрометира, а освен това трябваше да бъде мила с шефа си.
Първите хора, към които се обръщаш, когато закъсаш, са евреите. Имах подръка тъкмо тримца, почти едновременно. Отзивчиви души. Единият беше пенсиониран търговец на кожи, който имаше силно желание да види името си напечатано във вестниците. Предложи ми да напиша поредица статии от негово име за един еврейски ежедневник в Ню Йорк. Трябваше да обикалям кафенетата „Дом“ и „Купол“ и да търся бележити евреи. Първият, на когото се спрях, бе един прочут математик. Той не знаеше нито дума английски. Използвайки диаграмите, които той нахвърляше върху хартиени салфетки, аз трябваше да пиша за теорията на ударната вълна. Трябваше да опиша движенията на небесните тела и същевременно да съкруша Айнщайновата концепция. Всичко това за двайсет и пет франка. Когато видях във вестника статиите си, не можах да ги прочета. Но все едно, те изглеждаха внушителни, особено с добавения псевдоним на търговеца на кожи.
През този период написах много неща под псевдоним. Когато на булевард „Едгар Кине“ отвориха големия публичен дом, написах памфлети по този случай и получих известен „процент“. Тоест бутилка шампанско и безплатно ебане в един от египетските салони. Успеех ли да заведа клиент, щях да получавам комисионна, също като Кепи на времето. Една вечер заведох там Ван Норден. Той щеше да ми даде възможност да спечеля малко пари, а що да не си направи кефа на горния етаж! Обаче когато мадам разбра, че е журналист, отказа да вземе пари от него. Той получи бутилка шампанско и безплатно ебане. Аз не получих нищо. Фактически наложи се да пиша дописката вместо него, защото той не можеше да измисли как да изложи темата, без да споменава що за заведение е това. И така вървяха нещата. Поебвах си хубаво и до насита.
Най-неприятната за изпълнение поръчка, с която се натоварих, бе да напиша дисертацията на един глухоням психолог. Монография на тема „Грижи за недъгави деца“. Главата ми беше пълна с болести, стяги, пейки за разпъване и теории за чистия въздух. Отне ми месец и половина с прекъсвания, а после, за да изгладя всичко, трябваше да изчета коректурите на проклетата монография. На френски език — такъв френски език, който никога през живота си не бях чувал или виждал. Но това ми даваше хубава закуска всеки ден, американска закуска с портокалов сок, овесени ядки, сметана, кафе и от време на време, за разнообразие, шунка с яйца. Това бе единственият период от престоя ми в Париж, през който закусвах нормално, благодарение на сакатите деца от Рокауей Бийч, Ийст Сайд и всички заливчета и протоци, граничещи с тези неприятни места.