После се запознах с един фотограф, който подготвяше колекция от снимки на гнусните заведения в Париж за някакъв дегенерат от Мюнхен. Той ме помоли да му позирам със смъкнати панталони и по други начини. Помислих за мършавите дребосъци, дето приличат на хотелските пикола и момчета за поръчки и дето човек може да ги види понякога на порнографски пощенски картички по витрините на малките книжарници — тия тайнствени фантоми, населяващи улица „Дьо ла Лун" и други зловонни места на града. Не ми харесваше идеята да излагам на показ собствената си физиомутра в компанията на това отбрано общество, но тъй като ме увериха, че фотографиите наистина са за частна колекция, и то в Мюнхен, аз се съгласих. Когато не си в родния град, можеш да си позволиш някои дребни волности, особено при наличието на такъв убедителен мотив като изкарването на насъщния. В края на краищата, като си помисля, даже и в Ню Йорк не съм бил толкова придирчив. Там някои вечери бивах тъй непоносимо отчаян, че излизах на обиколка из квартала и просех.
Не ходехме в добре познатите на туристите представителни заведения, а в малките кръчми, където атмосферата е по-приятна и следобед можехме да поиграем карти, преди да се захванем за работа. Фотографът беше добър компаньон и събеседник. Познаваше целия град и особено стените. Често ми говореше за Гьоте, за времената на династията Хохенщауфен и за клането на евреите по време на чумата през 1349 година. Интересни теми и винаги свързани по някакъв загадъчен начин с това, което правеше. Той имаше също идеи за сценарии, поразителни идеи, но никой нямаше смелостта да ги осъществи. Видът на един кон, разсечен по средата като врата на кръчма, го вдъхновяваше да говори за Данте, Леонардо да Винчи или Рембранд. От кланицата във Вийет можеше да се качи на такси и да ме заведе в музея „Трокадеро“, за да ми покаже череп или мумия, които са го очаровали. Изучихме основно 5-ти, 13-ти, 19-ти и 20-ти райони. Любимите ни спирки за почивка бяха мрачните места като площад „Насионал“, площад „Дьо Пьоплиер“, площад „Дьо ла Контрескарп“, площад „Пол Верлен“. Повечето от тези места ми бяха вече познати, но сега ги виждах в различна светлина благодарение на необичайно цветистите му беседи. Ако днес случайно взема да се разходя по улица „Шато дьо Рентиер“ например и да вдъхна вонящата смрад на болничните легла, напоила целия 23-ти район, ноздрите ми несъмнено ще се разширят от удоволствие, защото вонята на спарена пикня и формалдехид ще се смеси с миризмите на нашите въображаеми пътешествия из тази създадена от чумата морга, наречена Европа.
Той ме запозна с Крюгер — художник и скулптор с възвишен ум. Неизвестно защо Крюгер много се привърза към мен. Когато разбра, че нямам нищо против да слушам неговите „езотерични“ идеи, бе невъзможно да се отърва от него. Има хора на този свят, на които думата „езотеричен“ им действа подобно на божествена сукървица. Например като „улегнал“ за хер Пееперкорн от „Вълшебната планина“. Крюгер беше един сбъркан светец, мазохист, анален тип, чийто основни принципи бяха скрупульозността, коректността и добросъвестността и който в свободния си ден би могъл без никакви угризения да избие някому зъбите. Той изглежда мислеше, че аз съм узрял да се придвижа на друго ниво, „по-високо ниво“, както се изрази. Аз бях готов да се придвижа на всяко възможно ниво, което той би ми посочил, стига да не се наложеше да ям или да пия по-малко. Той ми досаждаше ужасно с приказките си за някаква „безкрайна душа“, „причинно тяло“, „аблация“, упанишади, Кришнамурти, Плотин, „кармичното посвещение на душата“, „нирванно състояние“ и за всички глупости, които се носят от Изтока като преден фронт на холерна епидемия. Понякога изпадаше в транс и говореше за предишните си превъплъщения или поне за това как си ги представя. Или разказваше сънищата си, а те, доколкото разбирах, бяха съвсем безинтересни и прозаични, незаслужаващи вниманието даже на фройдист, но според Крюгер в техните глъбини се криеха необикновени, езотерични чудеса, които аз трябваше да му помогна да разгадае. Той се бе обърнал наопаки, като палто, чийто мъх се е износил.
Спечелвайки неговото доверие, аз лека-полека му влизах под кожата. Стигна се дотам, че Крюгер тичаше подир мен на улицата, за да ме попита може ли да ми даде назаем няколко франка. Той искаше да ме има до себе си, за да може с моя помощ да се справи с прехода към по-високо ниво. Аз пък се държах като круша, която зрее на дървото. От време на време се връщах към стария си порок и споделях нуждата си от по-материална храна — например посещение в „Сфинкс“ или на улица „Сен Аполин“, където знаех, че той се възстановяваше в моменти на слабост, когато потребностите на плътта ставаха твърде силни.