Като художник той беше едно нищо. Като скулптор — по-малко от нищо. Все пак трябва да кажа, че беше добър домакин. И икономичен отгоре на това. Нищо не изхвърляше, даже хартията, в която бе увито месото. Всеки петък вечер ателието му бе отворено за неговите колеги-художници. Винаги имаше много за пиене, хубави сандвичи и ако случайно останеше нещо, на другия ден отивах там, за да го доизям.
Зад „Бал Булие“ имаше друго ателие, което често посещавах — ателието на Марк Суифт. Може и да не бе гений този язвителен ирландец, но със сигурност бе ексцентричен. За модел използваше една еврейка, с която живееше от години. Вече му бе омръзнала и търсеше повод да се отърве от нея. Но понеже беше профукал донесената от нея зестра, Марк се чудеше как да се освободи от жената, без да възстановява парите. Най-простото нещо беше така да я настрои срещу себе си, че тя да предпочете глада пред неговата жестокост.
Любовницата му беше доста деликатна, изтънчена личност; най-лошото, което човек би могъл да каже за нея, бе, че е изгубила хубавата си фигура и възможността повече да издържа Марк. Самата тя беше художничка и сред хората, които претендират, че разбират от живопис, се говореше, че е много по-талантлива от него. Но макар да бе направил живота ѝ непоносим, тя му оставаше вярна. Изобщо не позволяваше на никой да каже, че Марк не е велик художник. Именно защото в него имаше нещо наистина гениално, затова е толкова отвратителен като личност, казваше тя. Никога не виждахме нейните картини по стените — само неговите. Нейните бяха напъхани в кухнята. Веднъж в мое присъствие някой настоя да види картините ѝ. Резултатът беше неприятен.
— Вижте тази фигура — каза Суифт, посочвайки с големия си крак едно нейно платно. — Мъжът до вратата тъкмо се кани да отиде да пикае. И няма да намери обратния път, защото главата му е поставена погрешно... А сега вижте онова голо тяло там... Всичко му беше наред, докато тя не започна да рисува путката. Не знам за какво е мислила, но я е направила толкова голяма, та четката ѝ е влязла вътре и вече не може да я извади.
И за да ни покаже как трябва да се рисува голо тяло, той измъкна едно огромно, наскоро завършено платно. Беше неин портрет в цял ръст, блестящ пример на отмъщение, вдъхновено от гузна съвест. Творение на луд човек — ожесточено, дребнаво, злобно, великолепно. Имаш чувството, че я е шпионирал през ключалката, че я е хванал в неподходящ момент, точно когато разсеяно си чопли в носа или си чеше задника. Тя седеше на тапицирано с росер канапе, в непроветрена стая, огромна стая без прозорец, която със същия успех би могла да бъде и предния лоб на хипофизна жлеза. Зад нея зигзаговидно се издигаше водещата към балкона стълба, покрита с отровнозелен килим; толкова зелено би могло да произлезе само от една изкормена вселена. Най-забележителни бяха бутовете ѝ, несиметрични и целите в струпеи — тя беше май надигнала леко гъза си, като че ли да се изпърди силно. Суифт бе идеализирал лицето ѝ. То изглеждаше свежо и невинно, чисто като дропс за кашлица. Но гърдите ѝ бяха уголемени, издути от канализационни газове. Тя като че ли плуваше в менструално море — едър зародиш с тъпо, сиропено ангелско изражение.
Въпреки всичко човек не можеше да не го харесва. Той беше неумолим труженик, който не мислеше за нищо друго освен за рисуването. И освен това хитрееше като рис. Той ми даде идеята да се сприятеля с Филмор, млад дипломат, който бе попаднал в групата около Крюгер и Суифт.
— Остави го да ти помогне — посъветва ме Суифт. — Филмор не знае какво да прави с парите си.
Когато човек харчи своите пари за себе си, когато се забавлява добре със собствените си пари, хората са склонни да казват „той не знае какво да прави с парите си“. Що се отнася до мен, не виждам нещо по-подходящо, за което човек би трябвало да харчи пари. За такива личности не може да се каже, че са щедри или скъперници. Те пускат парите си в обращение — това е главното. Филмор знаеше, че дните му във Франция са преброени и беше твърдо решен да ги прекара добре. И тъй като човек винаги се чувства по-добре в приятелска компания, напълно естествено бе за целта да се обърне към човек като мен с много свободно време. Казваха, че Филмор е досадник и той наистина бе такъв, но когато искаш да ядеш, можеш да се примириш и с по-лоши неща от досадата. В края на краищата, макар да говореше непрекъснато, обикновено за себе си или за авторите, от които робски се възхищаваше — за птици като Анатол Франс и Джоузеф Конрад, — той все пак правеше вечерите ми интересни, макар и по други причини. Обичаше да танцува, обичаше хубавите вина, обичаше жените. Можеше да му бъде простено, че харесва също Байрон и Виктор Юго — само преди няколко години беше завършил колеж и занапред разполагаше с достатъчно време да бъде излекуван от тези си предпочитания. В него ми харесваше най-вече това, че има авантюристична натура.