Опознахме се по-добре и, бих казал, по-отблизо благодарение на един странен инцидент по време на краткия ми престой при Крюгер. Това стана след пристигането на Колинс — моряк, с който Филмор се беше запознал на път от Америка насам. Ние тримата често се срещахме на терасата на кафене „Ротонд“, преди да отидем да вечеряме. Винаги поръчвахме перно — напитка, която подобряваше настроението на Колинс, и така да се каже, полагаше основата за виното, бирата и тънките питиета, които щяхме да къркаме след това. Докато Колинс беше в Париж, аз си живеех царски: само дивеч, отлични вина и десерти, за които изобщо не бях чувал. Ако бях живял цял месец на такъв режим, сигурно щеше да се наложи после да отида в Баден-Баден, Виши или Екс ле Бен. Междувременно Крюгер ме бе подслонил в ателието си. Започвах да му дотягам, защото обикновено се прибирах след три часа сутринта и му бе много трудно да ме измъкне от леглото преди обяд. Крюгер никога не ми натякваше открито, но държанието му показваше достатъчно ясно, че за него аз вече съм безделник.
Един ден се разболях. Обилната храна оказваше своето въздействие. Не знам от какво бях болен, но не можех да стана от леглото. Бях изгубил всичката си сила, а с нея и мъжеството си, ако изобщо притежавах такова. Крюгер трябваше да се грижи за мен, да ми прави бульони и тъй нататък. Това бе един мъчителен период за него, още повече защото съвсем наскоро беше насрочил в ателието си важна изложба за богати познавачи, от които очакваше помощ. Сгъваемото легло, на което лежах, беше в ателието; нямаше друга стая, където да ме настани.
В деня на откриването на изложбата Крюгер се събуди ужасно раздразнен. Сигурен съм, че ако можех да се държа на крака, щеше да ме халоса по мутрата и да ме изхвърли. Но за късмет бях безсилен и не можех да се вдигна на крака. Той се опита да ме придума да стана, с идеята, когато дойдат неговите посетители, да ме заключи в кухнята. Осъзнах, че много му обърквам работата. Не можеш да гледаш картини, статуи и да се възторгваш от тях, когато пред очите ти умира човек. Крюгер наистина мислеше, че умирам. Същото мислех и аз. Затова, въпреки чувството ми за вина, не посрещнах с особен ентусиазъм предложението му да се обади за линейка, която да ме откара в американската болница. Исках да умра спокойно, точно там, където бях, в ателието; не желаех да ме подканят да стана и да си намеря по-подходящо място за умиране. Всъщност не ме интересуваше къде ще умра, стига да не се наложеше да ставам от леглото.
Когато ме чу да говоря така, Крюгер се уплаши. Пристигнеха ли гостите, много по-неприятно от присъствието на болен човек в ателието би било наличието на един мъртвец. Подобно обстоятелство би унищожило и без това нищожните му перспективи. Естествено, той не се изрази така, но по възбудата му виждах, че точно това го тревожи. И започнах да се инатя. Не бях съгласен той да се обажда в болницата. Не бях съгласен да вика лекар. Отказвах всичко.
Накрая Крюгер така се разсърди, че въпреки моите протести започна да ме облича. Бях твърде немощен, за да се съпротивлявам. Можех само да шепна тихо: „Копеле такова!“ Макар че навън беше топло, аз треперех като куче. След като ме облече напълно, той ме наметна с едно палто и се измъкна навън, за да телефонира. „Няма да тръгна! Няма да тръгна!“ — повтарях аз, но Крюгер просто ми затръшна вратата. Върна се след няколко минути и без да каже нито дума, си намери някаква работа в ателието. Последни приготовления. След малко на вратата се почука. Беше Филмор. Колинс чака долу, съобщи ми той.
Филмор и Крюгер ме подхванаха, изправиха ме на крака. Докато ме влачеха към асансьора, Крюгер поомекна.
— За твое добро е — отбеляза той. — Пък и няма да е честно спрямо мен. Знаеш как се борих всичките тия години. Трябва да помислиш и за мен.
Наистина беше стигнал до плач. Колкото и да бях окаян и нещастен, неговите думи почти ме развеселиха. Той бе доста по-възрастен от мен и макар да беше калпав художник, калпав творец открай докрай, все пак заслужаваше да му се даде шанс — поне веднъж в живота.