— Не те виня — измънках аз. — Разбирам какво е положението.
— Знаеш, че винаги си ми бил приятен — отвърна той. — Когато оздравееш, можеш пак да дойдеш... можеш да останеш колкото пожелаеш.
— Разбира се, знам... Още не съм хвърлил топа — с мъка успях да произнеса.
Не знам защо, но се посъживих, когато долу видях Колинс. Надали имаше човек, който да изглежда по-енергичен, здрав, весел и сърдечен от него. Той ме взе на ръце като кукла и внимателно ме положи на седалката на таксито. Спомняйки си колко грубо се бе отнесъл Крюгер с мен, аз наистина оцених високо това.
Когато стигнахме в хотела, в който бе отседнал Колинс, възникна малък спор със собственика. В това време аз лежах на канапето в рецепцията. Чувах Колинс да казва на собственика, че няма нищо страшно... само леко прилошаване... след няколко дни ще се оправи. Видях го да пъха шумоляща банкнота в ръцете му, после бързо и гъвкаво се приближи до мен и каза:
— Хайде, размърдай се! Не го оставяй да си мисли, че хвърляш топа.
Рязко ме вдигна на крака, придържайки ме с една ръка и ме придружи до асансьора.
Не го оставяй да си мисли, че хвърляш топа! Очевидно да умреш в ръцете на хората бе проява на лош вкус. Човек трябва да умира сред семейството си — тъй да се каже, на скрито. Започнах да съзирам в това една лоша шега. Горе в стаята, когато вратата се затвори, те ме разсъблякоха и ме сложиха в леглото.
— Сега вече можеш да умираш, мамка му стара! — сърдечно подхвърли Колинс. — Ще загазя заради тебе... Всъщност какво ти е? Не ти ли понася хубавия живот? Я се стегни! След ден-два ще можеш да ядеш и филе. И ти си мислиш, че си болен! Почакай да видиш какво е да хванеш сифилис! Тогава вече наистина ще се разтревожиш.
И започна да разправя с много чувство за хумор за пътуването си по река Яндзъ — как косата му падала, а зъбите му гниели. Когато бях изнемощял, историите, които разказваше Колинс, оказваха необикновено успокояващо въздействие върху мен и аз съвсем забравих за себе си. Смел човек беше той. Може би малко поукрасяваше нещата заради мен, но в момента не го слушах прекалено критично, макар целият да бях само слух и зрение. Виждах мръсножълтото устие на реката, пробляскващите светлини на Ханкоу, морето от жълти лица, летящите през ждрелата лодки, бързеите, пламтящи от серния дъх на драконите. Какъв разказ! Кулитата, които се тълпят всеки ден около лодката и събират изхвърлените боклуци, Том Слатъри, който се надига от смъртния одър, за да види за последен път светлините на Ханкоу, лежащият в затъмнената стая красив евроазиатец, който пълни вените си с отрова; еднообразието на сините куртки и жълтите лица, на тия милиони и милиони китайци, изпити от глад, опустошени от болести, препитаващи се с корени, плъхове и кучета, дъвчещи трева, ядящи собствените си деца. Трудно ми бе да си го представя, че тялото на този човек някога е било цялото в рани и язви, че са бягали от него като от прокажен. Гласът му бе толкова спокоен и тих, сякаш преживените страдания бяха пречистили духа му. Докато протягаше ръка към чашата, лицето му ставаше все по-благо и по-благо, а думите му като че ли наистина галеха. И през цялото време Китай бе надвиснал над нас като самата Съдба. Един загниващ Китай, разпадащ се на прах като огромен динозавър и все пак запазил до самия край магията, очарованието, загадъчността и жестокостта на своите древни легенди.
Повече не можех да следвам неговия разказ. Мислите ми се върнаха към Четвърти юли, когато си купих първото пакетче фишеци и заедно с него дългите парчета чуплива прахан, която трябва да духаш, за да се разгори хубаво, прахан, чийто мирис остава по пръстите с дни и те кара да мечтаеш за странни неща. На Четвърти юли улиците са обсипани с яркочервени листчета, на които са напечатани черни и златисти фигурки, и навсякъде има мънички фишеци с много любопитни вътрешности, нанизи от хиляди фишеци, завързани един за друг с тънки плоски лентички от черва с цвят на човешки мозък. През целия ден мирише на барут и прахан, а златният прах от яркочервените обвивки полепва но пръстите ти. Изобщо не мислиш за Китай, но той е непрекъснато с теб по върховете на пръстите ти и от него носът те засърбява. Дълго след това, когато почти си забравил как миришат фишеците, един ден се събуждаш полузадушен от златен лист, от натрошените парчета прахан се носи остра миризма, а от яркочервените опаковки те обхваща носталгия по хората и земята, която никога не си виждал, но е в кръвта ти, попаднала е загадъчно в кръвта ти като чувството за време или пространство, една мимолетна и непроменлива стойност, към която, остарявайки, се обръщаш все по-често, която се опитваш да проумееш с разума си, но безрезултатно, защото във всичко от Китай има мъдрост и загадъчност и никога не можеш да го обхванеш с две ръце или да го разбереш с разума си, а трябва да го оставиш да се изтърка, да полепне по пръстите ти и бавно да се просмуче във вените ти.