Крайно време бе да отпътуваме. На ранната утринна светлина градът изглеждаше различен. Последното нещо, за което говорихме в очакване да тръгне влакът, беше за Айдахо. И тримата бяхме американци. Бяхме от различни краища на страната, но между нас имаше нещо общо — и то много, бих казал. Ставахме сантиментални като всички американци, когато настъпи време за раздяла. Като видиотени дърдорехме за кравите, за овцете и за обширните открити пространства и разните му там глупости. Ако вместо влакът при нас бе дошла лодка, щяхме да се качим на нея и да кажем сбогом на всичко. Но както разбрах по-късно, Колинс никога няма вече да види Америка, а Филмор... е, Филмор също щеше да получи наказанието си, и то по начин, който никой от нас не би могъл да предположи тогава. Най-добре е да държиш Америка на разстояние, винаги на заден план, за да бъде нещо като илюстрирана пощенска картичка, която гледаш в тежки моменти. Така ще си представяш, че Америка винаги те очаква непроменена, непохабена, едно голямо патриотично открито пространство с крави, овце и хрисими мъже, готови да наебат в гъза всичко каквото видят — мъж, жена или звяр. Тя, Америка, не съществува. Това е име, което даваме на една абстрактна идея...
Париж е като проститутка. От разстояние тя изглежда очарователна и гориш от желание да я прегърнеш. А след пет минути се усещаш опустошен, отвратен от себе си. Чувстваш се измамен.
Върнах се в Париж забогатял с неколкостотин франка, които Колинс пъхна в джоба ми точно когото се качвах във влака. Оказаха се достатъчни, за да си платя стаята и за храна поне за една седмица. От много години насам не бях имал толкова пари наведнъж. Бях тъй въодушевен, сякаш пред мен се откриваше нов живот. Исках да запазя парите по-задълго и затова потърсих евтиния хотел, който Евгений веднъж ми бе посочил над една пекарна на улица „Дьо Шато“, съвсем близо до улица „Дьо Ванве“. Само на няколко крачки беше мостът над релсите на метрото за Монпарнас. Познат квартал.
Бих могъл да наема стая за сто франка месечно, естествено, без никакви удобства, даже без прозорец — и навярно щях да я наема просто за да съм сигурен, че имам за известно време подслон, ако не съществуваше обстоятелството, че за да вляза в нея, трябваше да минавам през друга стая, в която живееше един слепец. Ужасно ме потискаше мисълта, че ще се налага всяка вечер да минавам край неговото легло. Реших да потърся хотел другаде. Отидох на улица „Сел“, точно зад гробищата, и там видях сграда, наподобяваща капан за плъхове, с балкони, опасващи вътрешния двор. По цялото протежение на долния ред балкони висяха клетки за птици. Приятна гледка може би, но на мен ми приличаше на открито болнично отделение. А и собственикът изглежда бе ненормален. Реших да почакам до вечерта, за да се огледам добре наоколо и тогава да избера някое приветливо хотелче в тиха странична улица.
За вечерята изхарчих петнайсет франка, три пъти повече от сумата, която бях запланувал за тая цел. От това се почувствах толкова нещастен, че не си позволих да остана за кафето, въпреки че навън бе започнало да ръми. Не, ще се поразходя малко и после спокойно ще си легна, в нормален час. Вече бях отчаян, защото се налагаше по този начин да икономисвам средствата си. Никога през живота си не бях го правил — не беше в характера ми.
Накрая започна да вали като из ведро. Бях доволен. Така имах необходимото оправдание да вляза някъде и да си опъна краката. Още бе твърде рано за лягане. Ускорих крачки обратно към булевард „Распай“. Неочаквано една жена се приближава до мен и ме спира под леещия се дъжд. Пита ме колко е часът. Отговарям, че нямам часовник. И тогава тя изтърсва:
— О, драги сър, случайно говорите ли английски?
Кимам. Дъждът яростно плющи.
— Може би, любезни сър, ще бъдете тъй мил да ме заведете в някое кафене. Тъй силно вали, а аз нямам пари да вляза някъде. Веднага познах, че сте англичанин. — И отправя към мен странна, полубезумна усмивка. — Навярно ще можете да ме посъветвате, драги сър. Съвсем сама съм на този свят... Господи, ужасно е да нямаш пари...
От всички тия „драги сър“, „приветливо лице", „любезни сър“ и тъй нататък почти изпаднах в истерия. Съжалявах я, но все пак трябваше да се засмея. Засмях се. Изсмях се право в лицето ѝ. Тогава и тя се засмя, някак особено, високо, фалшиво — съвсем неочакван кикот. Хванах я за ръка и затичахме към най-близката кръчма. Когато влязохме, тя продължаваше да се киска.
— Драги ми любезни сър — отново започна тя, — сигурно мислите, че не ви казвам истината. Аз съм добро момиче... от добро семейство... Обаче — и тук тя отново отправи към мен същата изнурена, покрусена усмивка, — обаче нямам пари да седна някъде и съм толкова нещастна!