Тръгваме по улица „Дьо Шато“ да търсим Юджийн. Минаваме по железопътния мост, откъдето често гледах тъжно как влаковете потеглят и се чудех къде, по дяволите, може да е тя. Докато минаваме по моста, всичко е тихо и очарователно. Между краката ни се стеле пушек, релсите поскърцват, семафорите са в кръвта ни. Усещам до себе си нейното тяло — сега изцяло мое — и спирам да потъркам ръце в топлото кадифе. Всичко около нас се разпада, разпада се, а топлото тяло под топлото кадифе жадува за мен...
Обратно в същата стая с петдесет франка, спестени благодарение на Юджийн. Поглеждам към двора, но грамофонът мълчи. Куфарът е отворен и, също както преди, дрехите ѝ са разхвърляни навсякъде. Тя се просва на леглото както е с дрехите. Веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти... Опасявам се, че ще полудее... хайде в леглото, под одеялото, колко приятно е отново да усещам тялото ѝ. Но докога? За дълго ли този път? Вече предчувствам, че това няма да трае дълго.
Тя говори трескаво — сякаш няма да има утре. „Мълчи, Мона! Само ме гледай... не говори!“ Най-после заспива и аз изваждам ръката си изпод нея. Очите ми се затварят. Тялото ѝ е до мен... ще бъде тук поне до сутринта... Беше февруари, когато отплувах сред заслепяваща снежна буря. Когато я зърнах за последен път, тя ми махаше за сбогом от прозореца. На другата страна на улицата, на ъгъла, стоеше мъж с прихлупена над очите шапка и отпуснати върху реверите челюсти. Един наблюдаващ ме ембрион. Ембрион с пура в устата. От прозореца Мона ми махаше за сбогом. Бледо, мрачно лице, разрошена коса. А сега, в мрачната спалня, диша равномерно през хрилете си, измежду краката ѝ продължава да се стича мъзга, топла котешка миризма, а косата ѝ е в устата ми. Очите ми са затворени. Дишаме страстно уста в уста. Плътно сме притиснати, Америка е на пет хиляди километра оттук. Изобщо не искам да виждам Америка. Да бъда в леглото с Мона, да усещам дъха ѝ, косата ѝ в устата си — струва ми се, че това е почти чудо. Сега вече нищо не може да се случи до сутринта...
Пробуждам се от дълбок сън и я поглеждам. В стаята се процежда бледа светлина. Гледам прекрасната ѝ разчорлена коса. Усещам, че нещо лази по врата ми. Отново я поглеждам, внимателно. В косата ѝ бъкат гадини. Дърпам чаршафа — още много от тях. Лазят по възглавницата.
Вече е разсъмнало. Бързо събираме багажа и се измъкваме от хотела. Кафенетата са все още затворени. Вървим и се чешем. Денят започва с млечна белота, с ивици от розово като сьомга небе, охлюви излизащи от черупките си. Париж. Париж. Тук може да се случи всичко. Стари, ронещи се стени и приятният звук на течаща в писоарите вода. Мъже на бара облизват мустаците си. Кепенци се вдигат с трясък, тънки струйки бълбукат в канавките. Амер Пикон, изписано с огромни алени букви. Зигзаг. Кой път ще поемем, защо, къде или какво?
Мона е гладна, роклята ѝ е тънка. Няма друго освен вечерни наметки, шишенца с парфюм, варварски обици, гривни, депилатори. Сядаме в една билярдна на „Авеню дю Мейн“ и поръчваме горещо кафе. Тоалетната не работи. Ще се наложи да поседим известно време, преди да можем да отидем в друг хотел. Междувременно пощим главите си от дървениците. Нервно. Мона е ядосана. Трябва да се изкъпе. Трябва ѝ това. Трябва ѝ онова. Трябва, трябва, трябва...
— Колко пари ти останаха?
Пари ли! Съвсем забравих.
Хотел „Съединени Американски Щати“. Асансьор. Лягаме си посред бял ден. Когато ставаме, е тъмно и първото нещо, което е нужно да направим, е да съберем достатъчно пари за телеграма до Америка. Телеграма до ембриона с голямата дебела пура в устата. Но нали на булевард „Распай“ живее испанката — тя винаги може да ни предложи топла храна. До сутринта все нещо ще се случи. Поне ще си легнем заедно. Този път никакви дървеници. Започва дъждовният сезон. Чаршафите са съвсем чисти...
Нов живот започва за мен във вила Боргезе. Часът е само десет, а ние вече сме закусили и сме се разходили навън. Сега при нас е Елза. „Стъпвай тихо няколко дни“, предупреждава Борис.
Денят започва прекрасно: светло небе, свеж ветрец, новобоядисани къщи. На път за Централната поща двамата с Борис обсъждаме книгата. Последната книга — която ще бъде написана анонимно.