При това аз отново се засмях. Не можах да се сдържа — нейните фрази, странният акцент, щурата шапка на главата ѝ, налудничавата усмивка...
— Слушайте — прекъснах я аз. — От каква националност сте?
— Аз съм англичанка — отвърна тя. — Тоест родена съм в Полша, но баща ми е ирландец.
— И това ви прави англичанка?
— Да — отвърна тя и отново се закиска, стеснително, престорено срамежливо.
— Може би знаете някое хубаво хотелче, където можете да ме заведете?
Казах го не защото възнамерявах да отида с нея, а просто за да ѝ спестя обичайния увод.
— О, драги ми сър! — огорчено възкликна тя, сякаш бях направил най-прискърбната грешка. — Сигурна съм, че нямате предвид това! Аз не съм такова момиче. Виждам, че се шегувате с мен. Толкова сте добър... имате такова приветливо лице. Никога не бих се осмелила да се обърна към французин, тъй както заговорих вас. Французите веднага са готови с обидите...
Известно време продължи да говори в същия дух. Изпитвах желанието да избягам от нея. Но тя не искаше да остава сама. Страхуваше се — документите ѝ не били в ред. Ще бъда ли така добър да я изпратя до нейния хотел? Не бих ли ѝ „заел“ петнайсет или двайсет франка, за да успокои собственика? Изпратих я до хотела, в който тя каза, че е отседнала, и пъхнах в ръката ѝ петдесетфранкова банкнота. Или беше много хитра, или беше съвсем простодушна — понякога е трудно да направиш разликата, — но във всеки случай пожела да я изчакам, докато изтича до кръчмата, за да развали парите и да ми върне рестото. Казах ѝ да не се безпокои. Тогава тя импулсивно хвана ръката ми и я вдигна към устните си. Смаях се. Готов бях да ѝ дам всичко, което имах. Този налудничав жест ме трогна. Помислих, че понякога е хубаво да си богат просто за да изпиташ такава нова трънка. Все пак не си загубих ума съвсем. Петдесет франка! Твърде много пари, за да бъдат пропилени в една дъждовна вечер. Когато си тръгнах, тя ми махаше с шантавата си шапка, която не знаеше как да носи. Сякаш бяхме стари приятели. Чувствах се глупав и объркан. „Драги ми любезни сър... имате толкова приветливо лице... толкова сте добър и т.н.“ Чувствах се като светец.
Ако си вътрешно здравата напомпан, никак не е лесно да си легнеш веднага. Усещаш се тъй, сякаш трябва да компенсираш тези неочаквани изблици на доброта. Минавайки край бар „Джънгъл“, погледнах дансинга — жени с голи гърбове и задушаващи ги нанизи перли (поне така изглеждаше) въртяха хубавите си задници към мен. Влязох, отидох направо на бара и поръчах чаша шампанско. Щом музиката спря, една красива блондинка — приличаше на норвежка — седна до мен. Барът не бе толкова многолюден или толкова весел, колкото изглеждаше отвън. Имаше само пет-шест двойки — сигурно всички бяха танцували едновременно. Поръчах още една чаша шампанско, за да не ми избяга куражът.
Когато станах да танцувам с блондинката, на дансинга бяхме само ние двамата. Всеки друг път бих се позамислил, но шампанското и притиснатото в мен тяло, слабата светлика, стабилното усещане за сигурност, което ми даваха неколкостотинте франка... Танцувахме още веднъж — нещо като интимна изложба — и после се разприказвахме. Тя се бе разплакала и оттам започна всичко. Помислих, че навярно е препила и се престорих, че това не ме засяга. Междувременно се оглеждах наоколо, за да видя има ли някоя друга на разположение. Но барът бе съвсем празен.
Усетиш ли, че ти е заложен капан, трябва да изчезваш — веднага. Не го ли направиш, загубен си. Задържа ме, колкото и да е странно, желанието да ме изпързалят още веднъж. Човек винаги се подмамва по някоя дреболия.
Както разбрах след малко, тя плачеше, защото скоро била погребала детенцето си. Пък не беше и норвежка, а французойка и отгоре на всичко акушерка. Елегантна акушерка, бих казал, макар лицето ѝ да бе набраздено от сълзи. Попитах я дали едно питие ще ѝ помогне да се утеши, при което тя веднага си поръча уиски и го изпи на екс.
— Искате ли още едно? — учтиво предложих аз.
Тя отвърна, че би искала. Чувствала се тъй отвратително, тъй ужасно потисната. Мислеше, че би искала и пакет цигари „Кемъл“.
— Не, почакайте — спря ме тя. — Май че по-добре „Пал Мал“.
„Поръчай си каквото искаш — казах си аз, — но спри да плачеш, за Бога, защото ме нервираш.“ Вдигнах я на крака за още един танц. Права, тя създаваше впечатление за съвсем друга личност. Изглежда, от мъката човек става похотлив, не знам. Промърморих нещо в смисъл да се махнем оттам.