— Къде? — нетърпеливо попита тя.
— О, където и да е. Някое спокойно място, където ще можем да поговорим.
Отидох в тоалетната и отново преброих парите си. Напъхах стотачките в малкото джобче за часовника, а една петдесетачка и дребните оставих в джоба на панталона. Върнах се в бара, твърдо решен да говоря направо.
Тя ме улесни, защото сама предложи темата. Намирала се в затруднено положение. Не само била загубила детето си, но и майка ѝ била вкъщи много болна и трябвало да плаща на доктора, да купува лекарства и тъй нататък. Разбира се, не повярвах нито дума. И понеже тъй и тъй трябваше да си търся хотел, предложих ѝ да дойде с мен и да остане през нощта. Мислех, че така ще икономисам малко. Но тя не се съгласи. Настояваше да се прибере вкъщи, каза, че имала самостоятелен апартамент — а и трябвало да се грижи за майка си. Поразмислих и реших, че ще ми излезе още по-евтино, ако спя у тях, затова склоних и предложих да излезем веднага. Преди да тръгнем обаче, реших, че ще е най-добре да я осведомя какво предлагам, за да нямаме разправии в последния момент. Когато ѝ съобщих с колко пари разполагам, помислих, че ще припадне.
— Що за нахалство! — ужасно се възмути тя.
Помислих, че ще последва скандал... Обаче смело държах на своето.
— Добре тогава, тръгвам си — спокойно заявих аз. — Изглежда съм сгрешил.
— Точно така! — възкликна тя, но в същия момент ме хвана за ръкава. — Ecoute, chéri... sois raisonnable![52]
Когато чух това, увереността ми се възвърна. Знаех, че само трябва да ѝ обещая малко повече и всичко ще бъде наред.
— Добре — отегчено рекох аз. — Ще бъда мил с теб, ще видиш.
— Значи преди малко ме излъга? — попита тя.
— Да — усмихнах се. — Излъгах те...
Още преди да си сложа шапката, тя спря едно такси. Чух я да дава на шофьора адрес на булевард „Дьо Клиши“. Помислих си, че ще ми струва доста повече от цената на стаята. Но има още време... ще видим. Вече не помня как се започна, но много скоро тя екзалтирано заговори за Анри Бордо! Още не съм срещал проститутка, която да не знае за Анри Бордо! Но тази говореше наистина вдъхновено, езикът ѝ стана прекрасен, толкова нежен, толкова проникновен, че започнах да премислям колко да ѝ дам. Стори ми се, че я чух да казва „quand il n’y aura plus de temps!“[53] Поне така ми прозвуча. В състоянието, в което се намирах, една такава фраза струваше сто франка. Запитах се дали е нейна или я е взела от Анри Бордо. Но имаше ли значение? Това бе точно подходящата фраза, с която да стигнем до подножието на Монмартър. „Добър вечер, майко — казвах си аз. — Дъщеря ти и аз ще се погрижим за теб... quand il n’y aura plus de temps!" Спомних си, че освен това тя щеше да ми покаже дипломата си.
Щом вратата се затвори зад нас, тя започна нервно да се суети. „Обезумяла“ беше думата. Чупеше ръце, заемаше пози а ла Сара Бернар, плюс това полуразсъблечена, и от време на време правеше паузи, за да ме подкани да побързам да се съблека, да направя това или онова. Най-после, след като се съблече съвсем и с риза в ръка търсеше кимоното си, аз я награбих и хубаво я поопипах. Когато я пуснах, лицето ѝ изразяваше силно терзание.
-– Господи! Господи, Боже мой! Трябва да сляза долу да видя мама! — възкликна тя. — Ако искаш, можеш да се изкъпеш, миличък. Хайде! Ще се върна след няколко минути.
До вратата отново я прегърнах. Бях по бельо, с огромна ерекция. Някак си цялата тази мъка и вълнение, скръбта и театралниченето само изостряха желанието ми. Може би тя отиваше долу, за да успокои сводника си. Имах чувството, че става нещо необикновено, някаква драма, за която щях да прочета в утрешния вестник. Бързо огледах апартамента. Имаше две стаи и баня, добре обзаведени. Доста кокетно. На стената бе дипломата ѝ — „първа класа“, както обикновено пишеше на всички тях. На тоалетката имаше снимка на дете, момиченце с прекрасни къдрици. Пуснах водата, за да се изкъпя, но се отказах. Ако се случеше нещо и ме завареха във ваната... Никак не ми бе приятна тази идея. Минутите течаха, а аз крачех напред-назад все по-неспокоен.
Когато се върна, беше още по-разстроена и от преди.
— Мама ще умре... мама ще умре! — нареждаше тя.
В един момент бях готов да си тръгна. Как можеш да чукаш жена, когато майка и умира на долния етаж, може би точно под теб? Прегърнах я хем съчувствено, хем полурешен да получа това, за което бях дошъл. Както стояхме така, тя с много нещастен вид прошепна, че имала нужда от парите, които ѝ бях обещал. Били за „мама“. По дяволите, в този момент нямах никакво желание да се пазаря за няколко франка. Отидох до стола, на който бях оставил дрехите си, и предпазливо обърнат с гръб към нея, извадих една стотачка от малкото джобче на панталона. А като допълнителна предохранителна мярка оставих панталоните си от тази страна на леглото, където знаех, че ще се стоваря. Стоте франка не я задоволиха напълно, но от не особено енергичното ѝ възражение разбрах, че са напълно достатъчни. После, с решителност, която ме удиви, тя рязко захвърли кимоното си и скочи в леглото. Веднага щом я прегърнах и притиснах до мен, тя протегна ръка към електрическия ключ и светлината угасна. Жената ме прегърна страстно и започна да пъшка, както правят всички френски путки, когато те вкарат в леглото. С държанието си страшно ме възбуждаше — това изключване на осветлението бе нещо ново за мен... стори ми се сериозна работа. Но бях и подозрителен и веднага щом успях да се извъртя по-удобно, протегнах ръка, за да проверя дали панталоните ми все още са на стола.