Мислех, че сме се разбрали за нощта. Леглото беше много удобно, по-меко от нормално хотелско легло — и забелязах, че чаршафите бяха чисти. Само да не се въртеше толкова много! Ще си помислиш, че цял месец не е спала с мъж. Аз исках да проточа колкото се може по-дълго нещата. Исках пълната стойност на стоте си франка. Но жената мънкаше всякакви неща на необуздания език на леглото, който влиза в кръвта ти даже още по-бързо, когато е тъмно. Съпротивлявах се упорито, но с нейните непрекъснати въздишки, стонове и мъркания положението ставаше неудържимо: Бързо, скъпи! Бързо, миличък, по-бързо! О, толкова е хубаво! Ах! Ах! По-бързо, миличък! Опитах се да броя, но в мен сякаш задейства пожарна аларма. Бързо, миличък! — и сега вече се разтрепера с такъв невъобразим стон, че чух звездите в небето да звънтят и моите сто франка си отидоха, а с тях и петдесетте, за които съвсем бях забравил. Осветлението отново бе включено и тъй пъргаво, както бе скочила в леглото, тя изскочи от него със сумтене и квичене като дърта свиня. Аз останах да лежа, пуфкайки цигара, унило вторачен в панталоните си: те бяха ужасно измачкани. След минута жената се върна, обви се в кимоното и по същия възбуден начин, който вече започваше да ми действа на нервите, ми каза да се чувствам като у дома си.
— Отивам долу да видя мама — добави тя. — Но ти се чувствай като у дома си. Веднага ще се върна.
Мина четвърт час и аз започнах силно да се безпокоя. Отидох в другата стая и прочетох оставеното на масата писмо. Нищо особено — любовно писмо. В банята разглеждах шишенцата на лавицата — тя си имаше всичко, което е нужно на една жена, за да ухае прекрасно. Продължавах да се надявам, че ще се върне и ще ме обслужи за още петдесет франка. Но времето минаваше, а от нея нито следа. Разтревожих се. Сигурно долу някой умираше. Разсеяно — предполагам, от инстинкт за самосъхранение — започнах да се обличам. Когато си закопчавах колана, изведнъж в главата ми като мълния проблесна, че тя беше пъхнала стотачката в портмонето си. Под влияние на моментната възбуда беше сложила портмонето в гардероба, на горния рафт. Спомних си жеста ѝ — изправена на пръсти, протегнала ръка към рафта. Моментално дръпнах вратата на гардероба и опипах портмонето. Още беше там. Бързо го отворих и видях моята стотачка, уютно настанена между копринените преградки. Оставих портмонето на мястото му, обух си обувките, облякох си балтона, отидох до стълбищната площадка и внимателно се ослушах. Нищо не се чуваше. Бог знае къде бе отишла. В миг се озовах обратно до гардероба и се заех с портмонето ѝ. Прибрах си стотачката, а и всичките дребни също. После затворих тихо вратата, на пръсти слязох долу и когато излязох на улицата, се понесох колкото ми държаха краката. Спрях да похапна в кафене „Будон“. Там проститутките се веселяха, замеряйки един шишко, който бе задрямал над чинията си. Той спеше здравата и даже похъркваше. Но въпреки това челюстите му се движеха механично. В кафенето избухна страшна глъчка. Прозвучаха викове „Всички на борда!“ и последва концерт на потракващи ножове и вилици. Шишкото отвори за момент очи, премигна глупаво и главата му отново клюмна на гърдите. Внимателно пъхнах стотачката в малкото джобче за часовника и преброих дребните. Врявата около мен се засилваше и вече не можех да си спомня точно дали бях видял на дипломата ѝ да пише „първа класа“. Това ме обезпокои. Хич не ми пукаше за майка ѝ. Надявах се вече да е хвърлила топа. Странно ми се струваше, че може да е казала истината. Твърде хубаво, за да го повярвам. Бързо, миличък... по-бързо, по-бързо! А и онази другата откачалка с нейното „любезни ми сър“ и „имате толкова приветливо лице!“ Питах се дали наистина е взела стая в хотела, до който я изпратих.
Беше краят на лятото, когато Филмор ме покани да живея при него. Той имаше апартамент-ателие с изглед към кавалерийските казарми, съвсем близо до площад „Дюпле“. След пътешествието ни до Хавър, ние се виждахме много често. Ако не беше Филмор, не знам къде щях да бъда сега — най-вероятно мъртъв.