— Отдавна щях да те поканя, ако не беше оная малка кучка Джаки — поясни той. — Просто не знаех как да се отърва от нея.
Усмихнах се. Винаги ставаше така с Филмор. Той имаше дарбата да привлича бездомните кучки. Както и да е, Джаки най-после си бе отишла доброволно.
Настъпваше дъждовният сезон, продължителният, мрачен период на кал, мъгла и струи дъжд, от които подгизваш и ти се разваля настроението. През зимата Париж е отвратителен. Климат, който разяжда душата и те оголва като брега на Лабрадор. С известна тревога забелязах, че единственият уред за отопление бе малката печка в ателието. Все пак там беше уютно. А изгледът от прозореца на ателието бе великолепен.
Сутрин Филмор ме разтърсваше грубо и оставяше десетфранкова банкнота до възглавницата. Веднага щом излезеше, аз се пъхах обратно в леглото да си доспя. Понякога лежах до обяд. Нямаше нищо спешно, освен да довърша книгата, а за нея не се тревожех особено, защото вече бях убеден, че и без това никой издател няма да я приеме. Въпреки всичко Филмор бе силно впечатлен от книгата. Вечер, когато се връщаше от работа с бутилка в ръка, първо отиваше до масата да види колко страници съм написал. Отначало неговият ентусиазъм ми доставяше удоволствие, но после, когато вдъхновението започна да пресъхва, се чувствах неудобно, виждайки го да рови, да търси страниците, за които се предполагаше, че изтичат от мен като вода от чешма. Когато нямах какво да му покажа, чувствах се точно като някоя от кучките, на които бе давал подслон. Спомнях си, че казваше за Джаки — „всичко щеше да бъде наред, ако от време на време ми бе давала да я чукам“. Ако бях жена, с удоволствие щях да му бутам да ме чука: за мен това щеше да е много по-лесно, отколкото да го снабдявам със страниците, които очакваше.
Въпреки това Филмор правеше всичко възможно, за да се чувствам като у дома си. Винаги имаше много храна и вино, а понякога настояваше да го придружа на танци. Обичаше да ходи в едно негърско заведение на улица „Одеса“ — там работеше една хубава мулатка, която от време на време идваше при нас. Едно нещо измъчваше Филмор — не можеше да намери французойка, на която да ѝ е приятно да пие. Всички бяха прекалено трезви, за да го задоволят... Приятно му бе да доведе някоя жена в ателието и да се насмуче хубаво заедно с нея, преди да се захване за работа. Освен това обичаше да създава у жената впечатлението, че е художник. Тъй като човекът, от когото бе наел ателието, бе художник, на Филмор не му беше трудно да създава това впечатление; картините, които бе намерил в скрина, скоро бяха разхвърляни насам-натам из ателието, а една незавършена картина демонстративно бе нагласена на статива така, че да се набива в очи. За съжаление всички бяха със сюрреалистични сюжети и въздействаха по принцип неблагоприятно. Когато става дума за картини, разликите във вкусовете на проститутката, портиерката и министъра не е голяма. Филмор изпита голямо облекчение, когато Марк Суифт започна да ни посещава редовно с намерението да ми нарисува портрет. Филмор наистина се възхищаваше от Суифт. Твърдеше, че е гений. И макар да имаше нещо свирепо в начина, по който Суифт се захващаше с каквото и да е, все пак, когато рисуваше човек или предмет, беше лесно да го разпознаеш.
По съвет на Суифт бях започнал да си пускам брада. Каза ми, че формата на черепа ми изисквала брада. Трябваше да му позирам седнал до прозореца, на фона на Айфеловата кула, защото искаше да нарисува и нея. Суифт искаше да включи и пишещата машина в картината. По това време и Крюгер свикна да се отбива в ателието. Твърдеше, че Суифт нищо не разбира от рисуване. Дразнеше се от нарушените пропорции. Безрезервно вярваше в природните закони. Суифт хич не го беше грижа за природата. Искаше да рисува това, което бе в главата му. Както и да е, портретът, който ми нарисува Суифт, бе сложен на статива и макар всичко в него да беше несъразмерно, дори министър би могъл да види, че това е човешка глава, глава на човек с брада. Портиерката, разбира се, прояви голям интерес към портрета; според нея приликата била поразителна. А също много ѝ харесваше идеята да ме нарисуват на фона на Айфеловата кула.
По този начин нещата вървяха спокойно около месец. Кварталът ми харесваше, особено нощем, когато с пълна сила можеше да се почувства неговата истинска мизерия и неприветливост. Площадчето — толкова красиво и спокойно привечер — придобиваше ужасно навъсен и зловещ вид, когато настъпеше нощта. Едната страна на казармите бе закрита с дълга висока стена, до която винаги стояха прегърнати двойки — често пъти на дъжда. Угнетяващо е да гледаш двама влюбени, притиснати в стена на затвор под тъжното улично осветление — сякаш са били докарани до краен предел. Това,– което ставаше между стените на затвора, също бе потискащо. В дъждовни дни стоях до прозореца, гледах какво става долу и все едно наблюдавах друга планета. Струваше ми се непонятно. Всичко се правеше по график, но този график сигурно е бил съставен от лунатик. Те газеха калта, тръбите свиреха, конете галопираха — и всичко това между четири стени. Учебно сражение. Множество оловни войничета, които не проявяваха никакъв интерес да се научат да убиват, да лъскат ботушите си или да решат конете. Цялата тази работа бе лишена от всякакъв смисъл, но бе част от общата схема. Когато нямаха какво да правят, изглеждаха още по-нелепи — чешеха се, разхождаха се с ръце в джобовете, гледаха към небето. А когато се приближеше офицер, удряха токове и отдаваха чест. Приличаше ми на лудница. Даже конете ми изглеждаха жалки. А понякога изкарваха оръдията навън, на парад, трополяха по улиците, хората стояха, зяпаха и се възхищаваха от красивите униформи. На мен винаги ми приличаха на отстъпващ армейски корпус. Забелязваше се нещо оклюмано, занемарено, оплескано в тях, униформите бяха прекалено широки за телата им, изключителната пъргавина, която притежаваха като свободни личности, съвсем бе изчезнала.