Обаче когато слънцето изгряваше, всичко изглеждаше по-различно. В очите им проблясваше лъч надежда, походката им ставаше по-гъвкава, показваха известен ентусиазъм. После багрите приветливо разцъфтяваха и наставаха характерните за французите суетня и оживление; в кръчмата на ъгъла те бъбреха весело с чаши в ръце, а офицерите изглеждаха по-очовечени и бих казал, повече французи. Когато се появи слънцето, всяко местенце в Париж може да изглежда красиво. А ако има някоя кръчма с опънат навес, няколко маси на тротоара и разноцветни напитки в чашите, хората изглеждат досущ като хора. И те наистина са хора — най-прекрасните хора на света, когато слънцето свети! Толкова интелигентни, толкова лениви, толкова безгрижни! Престъпление е да тъпчеш такива хора в казарма, да ги подлагаш на обучение, да ги степенуваш в редници, сержанти, полковници и какво ли не още.
Както казах, всичко вървеше гладко. От време на време Карл ми носеше поръчки — пътеписи, с които не искаше да се занимава. Бяха по петдесет франка на парче, но ставаха много лесно, защото трябваше само да направя справка със старите броеве на вестника и да преработя старите дописки. Хората четат пътеписи само в тоалетната или чакалнята, за да им мине времето. Главното бе прилагателните да са многобройни и ефектни — останалото бяха само дати и статистика. Ако статията беше важна, подписваше я шефът на отдела — ненормален тип, който не можеше да говори добре нито един език, но знаеше как да придиря. Прочетеше ли абзац, който му се стореше добре написан, казваше: „Ето така искам да пишеш! Това е прекрасно! Имаш разрешението ми да го използваш в твоята книга.“ Нерядко тези прекрасни абзаци ги преписвахме от енциклопедията или от един стар пътеводител. Някои от тях Карл включи в книгата си — те бяха направо сюрреалистични.
Една вечер се връщам от разходка, отварям вратата и от спалнята изскача жена.
— Значи вие сте писателят! — веднага възкликва тя и гледа брадата ми, като че ли да подкрепи впечатлението си. — Каква ужасна брада! — добавя тя. — Мисля, че всички тук сте луди.
Филмор пристъпва след нея с одеяло в ръка.
— Тя е принцеса — обявява той и примлясква, сякаш току-що е опитал някакъв много рядък хайвер.
Двамата бяха облечени официално, за излизане. Не можех да разбера какво са правили със завивките. И тогава веднага ми дойде на ум, че Филмор сигурно я е завлякъл в спалнята, за да ѝ покаже своята торба с дрехи за пране. Когато водеше нова жена, винаги правеше така, особено ако е французойка. На торбата за мръсно бельо бе извезан надпис „Никакви калъфки, никакви ризи“ и кой знае защо Филмор имаше манията да обяснява този девиз на всяка новопристигнала жена. Но тая дама не беше французойка — Филмор веднага ми поясни това. Беше рускиня — и то не каква да е, а принцеса.
Той бе обзет от възбуда като дете, което току-що е намерило нова играчка.
— Говори пет езика! — отбелязва Филмор, явно поразен от постижението.
— Не, четири! — веднага го поправи тя.
— Добре де, четири... Във всеки случай тя е ужасно интелигентно момиче. Само да я чуеш как говори!