Започва нов ден. Почувствах го, докато стояхме под една от лъскавите картини на Дюфрен — нещо като dejeuner intime[12] през тринайсети век, sans vin[13]. Добре сложена, пълна, гола жена, масивна, напращяла от здраве, розова като нокът, с лъщящи гънки тлъстина, с всичките вторични характеристики и някои от първичните. Пеещо тяло, покрито с утринна роса. Натюрморт, само че нищо не е неподвижно, нищо не е мъртво тук. Масата пращи от храна. Толкова е тежка, че излиза извън рамката. Трапеза от тринайсети век — с всичките отличителни белези на джунглата, които той е запомнил отлично. Стадо газели и зебри, пощипващи палмови листа.
А сега при нас е Елза. Тази сутрин, още докато бяхме в леглото, тя ни свири. Стъпвай тихо няколко дни... Добре! Елза е прислужницата, аз съм гостенинът. А Борис е големецът. Започва нова драма. Докато пиша това, се усмихвам вътрешно. Този Борис усеща като рис какво ще се случи. Хваща ги тия неща. Стъпвай тихо...
Борис е като на тръни. Всеки момент жена му може да се появи на сцената. Тя тежи поне деветдесет килограма. А Борис е една шепа човек. Ето това е положението. Борис опитва да ми го обясни вечерта, когато се връщаме във вилата. А положението е толкова трагично и същевременно смешно, че от време на време съм принуден да спирам и да му се смея в лицето.
— Защо се смееш така? — пита той и после продължава с хленчещ и истеричен тон, като безпомощен клетник, който внезапно осъзнава, че ако ще да облече и сто сюртука, пак няма да заприлича на истински мъж. Той иска да избяга, да приеме ново име и хленчи: — Да взима ако ще всичко тая крава, само и само да ме остави на мира.
Но първо трябва да бъде даден под наем апартаментът, след това да бъдат подписани нотариалните актове, а има и хиляди други подробности, за които неговият сюртук ще свърши отлична работа. Но пък размерите ѝ! — ето кое наистина го тревожи. Ако я видим внезапно да застане на вратата, когато пристигаме, Борис ще припадне — толкова много я уважава!
И така, трябва да бъдем по-снизходителни към Елза на първо време. Елза е тук само да приготвя закуската — и да показва апартамента.
Но Елза наистина ми е влязла под кожата. Това е то немската кръв. Меланхоличните песни. Тази сутрин, докато слизах по стълбите, усещайки в ноздрите си приятния аромат на кафе, аз си тананиках тихо... „Es war’ so schön gewesen"[14]. И това на закуска. А след малко англичанчето отгоре започна своя Бах. Както казва Елза, „трябва му жена“. Елза също има нужда от нещо. Усещам го. Не споделих това с Борис, но тази сутрин, докато той си миеше зъбите, Елза ми разказваше за Берлин, за жените, които изглеждали привлекателни в гръб, а когато се обърнели — ау, сифилис!
Струва ми се, че Елза ме гледа с копнеж. Още от закуската. Този следобед пишехме в ателието, с гръб един към друг. Тя бе започнала писмо до своя любовник, който е в Италия. Пишещата машина се повреди. Борис бе излязъл да търси евтина стая, в която да се нанесе веднага щом даде апартамента под наем. Не оставаше нищо друго, освен да се любя с Елза. Тя го желаеше. И все пак донякъде я съжалявах. Тя бе написала само първия ред до любовника си — прочетох го с крайчеца на окото, когато се привеждах над нея. Но какво да се прави. Тази проклета немска музика, тъй меланхолична, тъй сантиментална. Тя ме довърши. А лъскавите ѝ оченца, тъй възбудени и същевременно печални.
Когато свършихме, помолих я да ми изсвири нещо. Елза е музикантка, макар това, което ми изсвири, да звучеше като трошене на гърнета и потракване на черепи. Свиреше и плачеше. Не я виня. Навсякъде е едно и също, казва тя. Където и да отиде, все има някой мъж, после трябва да напусне, после аборт, после работа на ново място, а там друг мъж и никой не го е грижа за нея, освен да я използва. И всичко това, след като е свирила за мен Шуман — Шуман, това лигаво, сантиментално немско копеле! Някак си ѝ съчувствам и все пак хич не ми пука за нея. Путка като нея, която може да свири тъй хубаво, е длъжна да има достатъчно ум, за да не се оставя да бъде подлъгвана от всеки мъж с голям кур, който се случи наоколо. Но този Шуман просто ми влиза в кръвта. Елза продължава да подсмърча, но аз съм вече далеч оттук. Мисля за Таня, как блъска със свити пръсти по клавишите, когато свири адажиото. Мисля за много неща, които ги няма, погребани са. Мисля за летния следобед в Грийнпойнт, когато немците прегазваха Белгия, а ние още не бяхме загубили толкова пари, че да бъдем обезпокоени от гаврата с една неутрална страна. Беше време, когато все още наивно слушахме разни поети и седяхме около масата в сумрака, за да викаме духове. Целият следобед и вечерта атмосферата е пропита от немска музика; целият квартал е немски, по-немски дори отколкото Германия. Бяхме пропити с Шуман и Хуго Волф, с киселото зеле, кимионовата ракия и картофените кнедли. Привечер е, седим около голяма маса, завесите са спуснати, а някакво откачено двуглаво моме чука по масата и вика Исус Христос. Държим си ръцете под масата, а дамата до мен е пъхнала два пръста в дюкяна ми. Най-после лягаме на пода, зад пианото, а в това време някой пее тъжна песен. Задушно е и дъхът ѝ вони на алкохол. Педалът на пианото се движи нагоре-надолу, рязко, автоматично, безсмислено — като кула от тор, издигната за двайсет и седем години, — но напълно в такт. Аз я издърпвам отгоре си, резонаторът на пианото кънти в ушите ми, стаята е тъмна, килимът лепне от разлятата кимионова ракия. Внезапно като че ли се зазорява: то е като ромонеща по леда вода и ледът е син от надигащата се мъгла, това са глетчери, потънали в изумруденозелено, диви кози и антилопи, тропически рибки, моржове, които се плъзгат тежко наоколо, и кехлибарени щуки, които подскачат над арктическите води...