Когато времето застудя, принцесата изчезна. Ателието стана неудобно само с една печка. Спалнята беше като хладилник, а и в кухнята не беше по-добре. Топло беше само до печката. И така, Маша си беше намерила един кастриран скулптор. Разказа ни за него, преди да си отиде. След няколко дни се опита да се върне при нас, но Филмор не искаше и да чуе за това. Тя се оплака, че скулпторът я държал будна по цяла нощ и я целувал. Отгоре на всичко там нямало топла вода за душа. Но най-после реши, че така е по-добре.
— Сега поне няма да го има свещникът — рече тя. — Все този свещник до мен... нервираше ме. Ах, драги мой, ако бях педераст, щях да остана при теб...
Маша си отиде и вечерите вече съвсем не бяха същите. Често седяхме до печката, пиехме горещ пунш и обсъждахме живота в Щатите. Говорехме за това, сякаш изобщо не очаквахме да се върнем отново там. Филмор имаше карта на Ню Йорк, която бе закачил на стената и ние прекарвахме цели вечери в размисли за относителните достойнства на Париж и Ню Йорк. И неизбежно в разговорите ни се промъкваше образът на Уитмън, тази единствена самотна фигура, която Америка бе създала през краткия си живот. В лицето на Уитмън е възкресена цялата пъстра картина на Америка — нейното минало и бъдеще, нейното раждане и смърт. Каквото ценно и самостойно е имало в Америка, Уитмън го е пресъздал в стиховете си и нищо повече не може да се каже. Бъдещето принадлежи на машината, на роботите. Уитмън беше Поетът на Душата и Тялото. Първият и последният поет. Днес той е почти неразгадаем, паметник, изписан с груби йероглифи, за които няма ключ. Странно е споменаването на името му тук. Сред европейските езици няма нищо равностойно на духа, който той е обезсмъртил. Европа е пропита от изкуство, земята ѝ е пълна с мъртви кости, музеите ѝ са претъпкани с ограбени съкровища, но тя никога не е имала свободен здрав дух, това, което може да се нарече ЧОВЕК. Най-много до това определение се е приближил Гьоте, но в сравнение с Уитмън той е бил едно придаващо си важност нищожество. Гьоте е бил уважаван гражданин, педант, досадник, универсален дух, но подпечатан с немската фабрична марка, с двуглавия орел. Спокойствието на Гьоте, неговата невъзмутима олимпийска поза, не е нищо повече от дремливото вцепенение на едно немско буржоазно божество. Гьоте е краят на нещо, Уитмън е началото.
След подобни дискусии аз понякога навличах дебел пуловер, пардесюто на Филмор, а най-отгоре и една пелерина, и излизах да се разходя. Отвратителен, влажен студ, от който защитава само силният дух. Казват, че Америка е страна на крайностите, и е вярно, че термометърът отчита минусови температури, които тук са практически непознати. Но студът на парижката зима е студ непознат за Америка, той е психологически, вътрешен, а същевременно и външен студ. Тук може никога да не замръзва, но и никога снегът не се топи. Както хората защитават уединението си с високи стени, с резета, с кепенци, с ръмжащи и мърляви портиерки със зли езици, така и са се научили да се предпазват от студа и горещината в един свеж и здрав климат. Те са се укрепили: защитата му е майката. Защита и сигурност. За да могат да изгният в удобство. В някоя влажна зимна вечер не е нужно да гледаш картата, за да откриеш на каква географска ширина се намира Париж. Той е северен град, краен пост, застроен над блато, пълно с черепи и кости. По булевардите студена електрическа имитация на топлина. Tout Va Bien[54], изписано с ултравиолетови лъчи, от които посетителите на кафенетата от веригата Дюпон изглеждат като гангренясали трупове. Tout Va Bien! Това е девизът, подкрепящ окаяните просяци, които по цяла нощ обикалят насам-натам под дъжда на виолетовите лъчи. Където има светлина, има и малко топлина. Човек се стопля, когато гледа как тлъстите спокойни негодници пресушават димящите чаши с грог и кафе. Където има светлина, хората са по тротоарите, блъскат се един друг, изпускайки с мръсното си бельо и с противния си отаратителен дъх малко животинска топлина. По протежение на десетина пресечки може би има някакво подобие на весело настроение и после то потъва в нощта, в мрачната, противна, непрогледна нощ, като замръзнала лой в супник. Квартал след квартал нащърбени жилищни домове, всички прозорци затворени здраво, всички витрини със заключени решетки. Километър след километър каменни затвори без никаква топлинка. Всички кучета и котки са вътре, заедно с канарчетата. Хлебарките и дървениците също са затворени в безопасност. Tout Va Bien. Ако си останал съвсем без пари, просто вземи няколко стари вестника и си направи легло на стъпалата на катедралата. Вратата е здраво залостена и няма да бъдеш обезпокояван от течението. Още по-добре е да спиш на входа на метрото; там ще имаш компания. Вижте ги в някоя дъждовна вечер как лежат там, вкочанени като дюшеци — мъже, жени, въшки, всички сгушени заедно, защитени с вестници от плюнките и паплачта, която се приближва без крака. Вижте ги под мостовете и под пазарските навеси. Колко противни са те в сравнение с чистите яркоцветни зеленчуци, наредени на купчета като скъпоценни камъни. Даже висящите на мазни ченгели заклани коне, крави и овце изглеждат по-привлекателни. Тях поне ще ги ядем утре и даже и червата им ще послужат за нещо. Но за какво ще послужат тия лежащи на дъжда мръсни просяци? Каква полза имаме от тях? Ще се тормозим пет минути заради тях, това е всичко.