Тези жизнерадостни мисли са вдъхновени от касисовия вермут на площад „Трините“. Съботен следобед и „неподходяща“ книга в ръцете ми. Всичко наоколо плува в божествен слузест гной. Вермутът оставя горчив билков вкус в устата ми — утайките на нашата Велика Западна Цивилизация, която сега загнива като ноктите по краката на светците. Минават жени, полкове от жени, и всички въртят задници пред мен. Камбаните звънят, автобусите се катерят по тротоара и се целуват един друг. Келнерът забърсва масата с мръсен парцал, а собственикът със сатанинско задоволство гъделичка касовия апарат. На лицето ми е запечатано празно, пиянско, неопределено изражение, хапещо минаващите край мен задници. В отсрещната камбанария гърбушкото удря със златен чук и гълъбите тревожно пищят. Отварям книгата — тази, която Ницше е нарекъл „най-хубавата немска книга“, и там пише:
„ХОРАТА ЩЕ СТАНАТ ПО-УМНИ И ПО-ПРОНИЦАТЕЛНИ, НО НЕ ПО-ДОБРИ, ПО-ЩАСТЛИВИ И ПО-СИЛНИ В ДЕЙСТВИЯТА СИ – ИЛИ ПОНЕ САМО В ОТДЕЛНИ ЕПОХИ. ПРЕДВИЖДАМ ВРЕМЕТО, КОГАТО БОГ ВЕЧЕ НЯМА ДА БЪДЕ ДОВОЛЕН ОТ ТЯХ, А ЩЕ РАЗРУШИ ВСИЧКО И ЩЕ ГО СЪЗДАДЕ ОТНОВО. СИГУРЕН СЪМ, ЧЕ ВСИЧКО Е ПРЕДВИДЕНО ДА СВЪРШИ ТАКА И ВЕЧЕ СА ОПРЕДЕЛЕНИ ДЕНЯТ И ЧАСЪТ В ДАЛЕЧНОТО БЪДЕЩЕ ЗА НАСТЪПВАНЕТО НА ТАЗИ ОБНОВЕНА ЕПОХА. НО ПЪРВО ЩЕ МИНЕ МНОГО ВРЕМЕ И НИЕ ЩЕ МОЖЕМ ХИЛЯДИ И ХИЛЯДИ ГОДИНИ ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАМЕ НА ТАЗИ СКЪПА НАМ СТАРА ЗЕМЯ.“
Отлично! Преди сто години поне е съществувал един достатъчно прозорлив човек, който е разбрал, че светът е напълно изчерпан. Нашият Западен Свят! Когато гледам как мъжките и женските фигури се движат апатично между стените на своя затвор, защитени и уединени за няколко кратки часа, изпитвам ужас от драматичното съдържание, което все още се крие в тия немощни тела. Зад сивите стени има човешки проблясъци, но пожар никога. Това мъже и жени ли са, питам се аз, или сенки, сенки на кукли, дърпани от невидими конци? Те явно се движат свободно, но няма къде да отидат. Свободни са само в едно царство и там могат да скитат на воля — но още не са се научили да летят. Досега не е имало мечти, които да отлитат. Никой не е бил роден достатъчно лек, достатъчно дързък, за да напусне земята! Орлите, които известно време размахваха мощните си крила, се сгромолясаха тежко на земята. Плющенето и пърполенето на техните крила ни замая. Останете на земята, вие, орли на бъдещето! Небесата отдавна са били изследвани и са се оказали празни. А това, което лежи под земята, също е празно, запълнено е с кости и сенки. Останете на земята и плувайте още неколкостотин хиляди години!
Сега е три часа сутринта и с нас са две уличници, които се премятат презглава на пода. Филмор се разхожда гол, с чаша в ръка. Коремът му е опънат като барабан и твърд като фистула. От всичкото погълнато от три часа следобед насам перно, шампанско, коняк и анжуйско вино, коремът му бълбука като клоака. Момичетата допират уши в корема му, сякаш е латерна. Отвори устата му с кука и пусни жетон в процепа. Когато клоаката бълбука, чувам как прилепите излитат от камбанарията и сънят преминава в измислица.
Момичетата са се съблекли и ние с него оглеждаме пода, за да сме сигурни, че в задниците им няма да се забодат тресчици. Още са по обувки с високи токове. Но задникът! Задникът е износен, изтъркан, полиран, гладък, корав, лъщящ като билярдна топка или като черепа на прокажен. На стената е снимката на Мона, която гледа на североизток, на едно ниво със зеления мастилен надпис „Краков“. Отляво на нея е Дордон, оградена с червен молив. Внезапно виждам пред себе си една тъмна, космата цепнатина, разположена посред лъскава, полирана билярдна топка; краката ме стискат като ножица. Един поглед към тази тъмна, незашита рана и в мозъка ми се отваря дълбока пролука: всичките образи и спомени, които са били старателно или разсеяно подредени, надписани, документирани, картотекирани, пломбирани и подпечатани, се пръсват безразборно като мравки, излизащи от пукнатина в тротоара, земята престава да се върти, времето спира, разкъсва се самата връзка на моите сънища, изчезва, а червата ми се изсипват във внушителен шизофреничен порой, в едно изпразване, което ме оставя лице в лице с Абсолюта. Отново виждам големите изтегнати майки на Пикасо, гърдите им са покрити с паяци, легендата им е скрита дълбоко в лабиринта. А Моли Блум[56] лежи цяла вечност на един мръсен килим. На вратата на тоалетната с червен тебешир са нарисувани курове и мадоната изрежда множество най-разнообразни злочестини. Чувам необуздан, истеричен смях, като от гигантско изкълчено чене, а тялото, което беше черно, сега свети като фосфорно. Безумен, див, напълно необуздан смях, а тази цепнатина също ми се смее, смее се през рунтавите бакенбарди, със смях, който набръчква блестящата лъскава повърхност на билярдната топка. Славна курво и майко на човешкия род, в чиито вени тече джин. Майко на всички блудници, ти, женски паяко, ни вкарваш в своя логаритмичен гроб, ненаситнице, злодейко, твоят смях ме разкъсва! Гледам в този хлътнал кратер, в този изгубен и несъществуващ свят, и чувам камбаните да звънят, две калугерки в „Палас Станислас“ и миризма на гранясало масло под дрехите им, манифест изобщо неотпечатан поради дъжда, война в подкрепа на каузата на пластичната хирургия, Уелският принц лети по целия свят и полага цветя по гробовете на незнайните герои. Всеки отлитащ от камбанарията прилеп е загубена кауза, всяко браво е стон по радиото, долитащ от скритите окопи на прокълнатите. От тази тъмна и незашита рана, от тази гнусна клоака, от тази люлка на градове, гъмжащи от черни хора, където музиката на идеите е удавена в студена лой, от удушените утопии се ражда клоун, същество разделено по равно между красотата и грозотата, между светлината и хаоса, един клоун, който, погледне ли надолу и встрани, е самият Сатана, а вдигне ли поглед нагоре, вижда един мазен ангел, един крилат охлюв.