През четиристотинте години, откакто се е появила последната неспокойна душа, последният човек, познаващ значението на думата „екстаз“, налице е бил непрекъснат и устойчив упадък на човека в изкуството, мисълта, действието. Светът е напълно изтощен: не е останала даже една суха пръдня. Възможно ли е човек, в чийто поглед има отчаяние и копнеж, да проявява дори минимално уважение към съществуващите правителства, правила, закони, принципи, идеали, идеи, тотеми и табута? Ако някой знаеше какво означава разтълкуването на загадката на онова нещо, което днес наричаме „цепка“ или „дупка“, ако някой бе поне малко заинтригуван от феномените, класифицирани като „безсрамни“, нашият свят щеше да се разпадне на парчета. Именно поради безсрамния ужас, поради изстисканата и наебана страна на нещата, тази безумна цивилизация прилича на кратер. Именно тази огромна, зейнала бездна носят между краката си майките на човешкия род и съзидателните духове. Когато се появи личност, чийто дух е изпълнен с копнеж и отчаяние, и накара морските свинчета да заквичат, това е, защото той знае къде да пъхне оголения проводник на секса, защото знае, че под твърдата черупка на равнодушието се крие грозният разрез, незарастващата рана. И той пъха оголения проводник право между краката, удря под пояса, обгаря самия стомах. Няма смисъл да слага гумени ръкавици. Всичко, което може да бъде обуздано с интелект и спокойствие принадлежи към черупката, но устременият към съзидание човек винаги се стрелва под нея, към отворената рана, към гниещия безсрамен ужас. Той прикрепва динамото към най-нежните части. Ако бликнат само кръв и гной, това вече е нещо. Сухият, скапан от ебане кратер е безсрамен. Но по-безсрамно от всичко е бездействието. Парализата е по-неприлична от най-мръсната псувня. Една-едничка зейнала рана да е останала, от нея трябва да шуртят ако ще само жаби, прилепи и хомункулуси[57].
Всичко е вместено в една секунда, независимо дали тя е изтекла или не. Земята не е сухо, чисто и удобно плато, а голяма легнала жена с кадифено тяло, което се надига и отпуска заедно с океанските вълни. Тя се гърчи под диадема от пот и болка. Гола и възбудена, озарена от теменужената звездна светлина, тя се търкаля сред облаците. Цялото ѝ тяло, от плодовитите гърди до пробляскващите бедра, е лумнало в необуздан плам. Тя се движи сред сезоните и годините и надава гръмогласни викове, които сковават гърдите с мъчителна ярост, които изтърсват паяжините от небето. Тя се смъква с вулканични трусове до своята първоначална орбита. Тя е като сърна понякога, като попаднала в мрежата сърна, която лежи и чака с бумтящо сърце да изтрещят чинелите и да залаят кучетата. Любов и омраза, отчаяние, съжаление, гняв, отвращение — какво са те сред разврата на планетите? Какво представлява войната, болестите, жестокостта и ужасът, когато нощта покаже екстаза на неизброимите пламтящи слънца? Какво представлява тази плява, която предъвкваме насън, ако не спомена за извитата вентилационна тръба и купа на звездите?
Когато изпадаше във възторг, Мона често ми казваше: „Ти си велико човешко същество“. И въпреки че ме остави да загина тук, въпреки че отвори под краката ми огромна празнота, думите, спотайващи се на дъното на душата ми, подскачат и осветяват сенките под мен. Аз съм загубен в тълпата човек, замаян от съскащите светлини, едно нищожество, което видя, че светът е достоен за подигравка. Отминават ме мъже и жени, запалени със сяра, портиери с калцирани ливреи разтварят челюстите на ада, слава, тръгнала с патерици, смалена от небостъргачите, сдъвкана на парцали от острозъбата паст на машината. Вървях между високите сгради към речната прохлада и видях как сред ребрата на скелетите светлините се устремяват нагоре като ракети. Ако наистина бях велико човешко същество, както казваше тя, тогава какво означаваше този мой лигав идиотизъм? Аз бях човек с тяло и душа, имах сърце, незащитено от стоманен сейф. Имах си своите възторжени моменти и пеех, та чак искри хвърчаха от мен. Пеех за екватора, за краката ѝ, покрити с червени пера, и за изчезващите от погледа острови. Но никой не ме чуваше. Залпът, изстрелян над Тихия океан, излита в космическото пространство, защото земята е кръгла и гълъбите летят наопаки. Видях, че тя ме гледа през масата с печални очи. Разпростиращата се в нея скръб сплеска носа си в гръбнака ѝ, а разбърканият до състрадание костен мозък се бе втечнил. Тя беше лекичка като плуващ в Мъртво море труп. Пръстите ѝ кървяха от мъка и кръвта се превръщаше в лиги. Заедно с влажното разсъмване долетяха ударите на камбаните, те биеха непрестанно по протежение на нервните ми влакна, езиците им блъскаха в сърцето ми и звънтяха с желязна злоба.
57
Хомункулус - изкуствен човек, който алхимиците искали да получат по лабораторен начин - Б. пр.