Преди мислех, че да бъде човечен е най-високата цел, която може да си постави човек, но сега виждам, че това би означавало моето унищожение. Днес гордо казвам, че съм безчовечен, че мястото ми не е при хората и правителствата, че нямам нищо общо с убежденията и принципите. Нямам нищо общо със скърцащия механизъм на човечността — аз принадлежа на земята! Казвам това, положил глава на възглавницата и усещам как от слепоочията ми изникват рога. Виждам всичките ми смахнати предци да танцуват около леглото ми, да ме утешават, подстрекават, да ме жигосват със змийските си езици, да се зъбят, да ми се хилят с черните си черепи. Аз съм безчовечен! Казвам го с безумна, призрачна усмивка и ще продължавам да го казвам, та ако ще и крокодили да падат от небето. Зад думите ми се крият всичките озъбени, ухилени, черни черепи, някои от тях мъртви и отдавна озъбени, други ухилени като че челюстите им са изкълчени, трети пък са озъбени в ухилена гримаса — предчувствието и последицата от всичко, което непрекъснато става. По-ясно от всичко виждам своя озъбен череп, виждам поклащащия се на вятъра скелет, виждам змии да излизат от разложения език, виждам подутите възторжени страници, изпоцапани с лайна. И присъединявам моята мръсотия, моите лайна, моята лудост и моя екстаз към голямата верига, която минава през подземните пещери на плътта. Цялата тази неканена, нежелана, пиянска бълвоч ще тече неспирно през умовете на онези, които ще пристигнат с неуморимия кораб, побрал в туловището си историята на човечеството. Рамо до рамо с човешкия род тича една друга порода същества, безчовечните същества, расата на творците, които, подтиквани от неизвестни импулси, вземат безжизнената човешка маса и напоявайки я с кипеж и оживление, превръщат това влажно тесто в хляб, хлябът във вино, виното в песен. От неодушевената смес и инертната шлака те създават една заразителна песен. Виждам как тази раса от по-други личности претършува вселената и обръща всичко наопаки, как краката им винаги газят в кръв и сълзи, а ръцете им винаги са празни, как непрекъснато посягат да хванат отвъдното, недостижимия Бог: и как убиват всичко наоколо, за да усмирят чудовището, което гризе жизнено важните им органи. Виждам това, когато те скубят коси, напрягайки се да разберат, да схванат вечно недостижимото, виждам това, когато те реват като побеснели зверове и мушкат и разкъсват, виждам, че това е правилно, че друг път няма. Принадлежащият към тази раса трябва да застане нависоко, да крещи безсмислици и да разкъсва вътрешностите си. Така е правилно и справедливо, той трябва да го направи! Всяко нещо, което не е на висотата на този ужасяващ спектакъл, всичко друго, което е недостатъчно страховито, недостатъчно чудовищно, недостатъчно безумно, недостатъчно опияняващо и недостатъчно оскверняващо, не е изкуство. Останалото е имитация. Останалото е човешко. Останалото принадлежи на живота и безжизнеността.
Когато мисля за Ставрогин например, представям си едно застанало на високо божествено чудовище, което хвърля към нас разкъсаните си черва. В „Бесове“ земята се тресе: това не е катастрофата, сполетяла въображаемата личност, а катаклизъм, в който голяма част от човечеството е погребана, унищожена завинаги. Ставрогин е Достоевски, а Достоевски е сборът от всички противоречия, които или парализират човека, или го възвисяват. За него няма подземен свят, в който да не може да влезе, няма високи небеса, където да не може да се въздигне. Той е бил навсякъде — от пъкъла до звездите. Жалко е, че никога повече няма да имаме възможността да видим човек, поставен в самия център на загадката, който със своите пламъци да осветява за нас дълбокия и необятен мрак.
Днес съм наясно с моя произход. Не е нужно да правя справки с хороскопа си или с родословното си дърво. Нямам представа какво е написано на звездите или в кръвта ми. Знам, че произхождам от митологични основатели на расата. Човекът, който надига към устните си свещената бутилка, престъпникът, който коленичи на пазара, наивникът, който открива, че всички трупове вонят, безумецът, който подскача с мълнии в ръцете, монахът, който запрята полите на расото си, за да се изпикае върху света, фанатикът, който претърсва библиотеки, за да открие Думата — всички те са смесени в мен, всички те са моето объркване, моят екстаз. Ако съм безчовечен, то е, защото моят свят е прелял отвъд човешките граници, защото да бъдеш човек изглежда нещо незначително, противно, жалко, ограничено от чувствата, възпирано от морал и правила на поведение, дефинирано от баналности и изми. Изливам в гърлото си сока на гроздето и той ми носи мъдрост, но моята мъдрост не е родена от гроздето, моето опиянение изобщо не се дължи на виното...