Искам да обходя тези високи безводни планински вериги, където човек умира от жажда и студ, тази „непреходна“ история, този абсолют от време и пространство, където на съществуват нито човек, нито звяр, нито растителност, където човек полудява от самота и езикът е само думи, където всичко е разкрачено, изключено, несвързано с времето. Искам свят от мъже и жени, от дървета, които не говорят (защото и без това в този свят, какъвто е, твърде много се говори), от реки, които ще ме отвеждат на различни места, не реки-легенди, а реки, които ще ме свързват с други мъже и жени, с архитектура, религия, растения, животни — реки с лодки в тях, реки, в които се давят хора, давят се не в митове, в легенди, в книги и в праха на миналото, а във времето, пространството и историята. Искам реки, които създават океани като Шекспир и Данте, реки, които не пресъхват в празнотата на миналото. Океани, да! Нека да имаме повече океани, които заличават миналото, океани, създаващи нови геологически образувания, нови топографски перспективи и странни ужасяващи континенти, океани, които едновременно унищожават и съхраняват, океани, в които можем да продължим да плаваме, да се отправяме към нови открития, към нови хоризонти. Нека да имаме повече океани, повече катаклизми, повече войни, повече унищожение. Нека да имаме един свят от мъже и жени с динама между краката си, свят на естествено настървение, страст, действие, драма, мечти и лудост, свят, който създава екстаз, а не сухи пръдни. Вярвам, че днес повече от всякога книгата трябва да бъде търсена, даже в нея да има само една-единствена велика страница: трябва да търсим фрагменти, отломъци, нокти, каквото и да е, стига то да съдържа руда, всяко нещо, което е способно да възроди тялото и душата.
Може да сме обречени, да няма надежда за нас, за който и да е от нас, но ако е така, нека тогава да нададем един последен агонизиращ, кръвосмразяващ рев, един предизвикателен крясък, един боен вик! Стига вече ридания! Стига вече елегии и траурни песни. Стига вече биографии и истории, библиотеки и музеи! Нека мъртвите да ядат мъртвите. А ние, живите, хайде да заподскачаме по ръба на кратера в последен предсмъртен танц. Но да бъде танц!
„Обичам всичко, което тече“, е казал великият слепец Милтън на нашето време. За него мислех тази сутрин, когато се пробудих с яростно радостен вик: мислех за неговите реки и дървета и за света на мрака, който той изследва. Да, казах си, аз също обичам всичко течащо: реки, канали, лава, сперма, кръв, жлъч, думи, изречения. Обичам околоплодната течност, когато тя се разлива от мехура. Обичам бъбрека с неговите болезнени камъни, с неговия пясък и какво ли не още, обичам урината, която струи гореща, и неспирното триперно течение, обичам истеричните думи и изречения, които се леят като дизентерия и отразяват всичките противни образи на душата, обичам големите реки, като Амазонка и Ориноко, където луди мъже като Моравагин плават в открита лодка през мечти и легенди и се давят в задънените устия на реката. Обичам всичко, което тече, даже менструалното течение, което отнася неплодовитото семе. Обичам ръкописите, дори и да са свещени, езотерични, своенравни, многообразни или едностранчиви. Обичам всичко, което тече, всичко, което съдържа в себе си време и хармония, което ни връща към началото на безкрая: ожесточението на пророците, сквернословието, което само по себе си е екстаз, мъдростта на фанатика, свещеника с неговата разтеглива молитва, мръсотиите, изречени от проститутката, плюнката, отплуваща в канавката, млякото от гърдата и горчивия мед, изтичащ от утробата, всичко, което е течно, топящо се, втечняващо се, разтварящо се, всичката гной и мръсотия, която при изтичането се пречиства, губи чувството си за произход, затваря чудесната верига към разпадането и смъртта. Огромното кръвосмесително желание на човека е да продължава да тече единен с времето, да обединява възвишения образ на отвъдното с настоящия свят, с настоящото време. Нелепо, самоубийствено желание, обезсилено от думите и парализирано от мисълта.
Наближаваше разсъмване на Коледа, когато се върнахме от улица „Одеса“ с две негърки от телефонната компания. Печката бе угаснала и всичките бяхме толкова уморени, че веднага си легнахме с дрехите. Моята мацка, която цялата вечер бе подскачала като леопард, заспа дълбоко още докато се катерех върху нея. Известно време я обработвах, както се прави изкуствено дишане на удавник или на задушен. После се отказах и заспах.