През празниците пиехме шампанско непрекъснато — сутрин, обед, вечер, най-евтиното и най-хубаво шампанско. В началото на новата година трябваше да замина за Дижон, където ми бяха предложили незначителната длъжност учител по английски език на разменни начала. Една от онези приятелски американо-френски спогодби, за които се предполага, че способстват за взаиморазбирателството и доброжелателството между братските републики. Филмор бе по-въодушевен от мен при мисълта за тази перспектива — не без основание. За мен това бе само преместване от едно чистилище в друго. Отпреде ми нямаше никакво бъдеще: длъжността даже не бе платена. Предполагаше се, че всеки би бил щастлив да се радва на привилегията да популяризира евангелието на американо-френското приятелство. Беше работа за богаташки син.
Вечерта преди да замина, прекарахме добре. Призори заваля сняг: обикаляхме от квартал на квартал, за да видим за последен път Париж. Минавайки по улица „Сен Доминик“, неочаквано излязохме на малък площад — там бе църквата „Света Клотилда“. Хората отиваха на богослужение. Филмор, чиято глава още бе леко замаяна, бе също склонен да отиде на литургията. „Просто така, да се повеселим“, както каза той. Изпитвах известно неудобство — първо, никога през живота си не бях присъствал на богослужение, и второ, изглеждах одрипавял и се чувствах одрипавял. Филмор също изглеждаше доста смачкан, даже още по-невзрачен от мен. Шапката му бе килната на една страна, палтото му още бе цялото в дървени трици от последното заведение, където бяхме ходили. Все пак влязохме. Най-лошото, което можеха да направят, бе да ни изхвърлят.
Гледката, която посрещна очите ми тъй ме порази, че смущението ми изчезна. Мина известно време, докато се приспособя към полумрака. Хванал Филмор за ръкава, аз се препъвах след него. Странни, неземни звуци нахлуха в ушите ми, някакво глухо бръмчене, което се издигаше от студения плочник. Това, бе един огромен, мрачен гроб, в който бавно влизаха и излизаха опечалени. Нещо като преддверие към подземния свят. Температура около 14-15 градуса по Целзий. Никаква музика, освен тази неопределена погребална песен, идваща от мазето — като милиони глави карфиол, ридаещи в мрака. Забулени хора мърдаха устни с безнадежден, унил израз на просяци, които протягат ръце в транс и мънкат непонятни молби.
Знаех, че съществува такова нещо, но човек знае, че съществуват и кланици, морги и дисекционни зали. Хората инстинктивно отбягват такива места. На улицата често се бях разминавал с един свещеник с малък молитвеник в ръце. Той усърдно запаметяваше текста. Идиот, казвах си аз и това ми бе достатъчно. На улицата срещаш всякакви форми на лудост и свещеникът съвсем не е най-удивителната фигура. Две хиляди години са ни направили безчувствени към тази идиотщина. Обаче когато изведнъж се пренесеш сред неговото царство, когато видиш малкия свят, където свещеникът действа като будилник, склонен си да изпиташ съвсем различни усещания.
За момент всичкото това лигавене и мърдане на устните почти започна да придобива някакво значение. Нещо ставаше, някаква пантомима, която, макар и да не ме омайваше напълно, все пак ме очароваше. По целия свят, където и да ги има тези слабо осветени гробове, ставаш свидетел на същия неописуем спектакъл — същата средна температура, същия сумрачен блясък, същото бръмчене и монотонно пеене. По целия християнски свят, в строго определени часове, хора в черно пълзят пред олтара, където стои свещеникът с книжка в едната ръка и звънец или кандилница в другата, мънка нещо на език, който макар и разбираем, вече е изпразнен от всяко съдържание. Благославя ги, най-вероятно. Благославя страната, благославя владетеля, благославя огнестрелните оръжия и бойните кораби, мунициите и гранатите. Около него до олтара стоят момченца, облечени като божии ангели, които пеят с алти и сопрани. Всичките са в дълги везани ризи и са безполови като самия свещеник, който обикновено е дюстабанлия и късоглед отгоре на това. Хубавичко мяукащо създание от неопределен пол. Полът е напъхан в бандаж, на фона на мелодия в ре минор.
Търпях, доколкото можех в полумрака. Беше едновременно очарователно и вцепеняващо. По целия цивилизован свят, помислих си аз. Целият свят. Прекрасно. Дъжд или слънце, градушка, лапавица, гръмотевици, светкавици, войни, глад, епидемии — няма никакво значение. Винаги същата средна температура, същите глупости, същите високи обувки с връзки и божиите ангелчета, пеещи с алти и сопрани. Близо до изхода кутия за подаяния — за продължение на божествените дела. За да може Божията благословия да се изсипе върху крал, страна, бойни кораби, експлозиви, танкове и самолети, за да има работникът повече сила в ръцете си, сила да коли овце, коне и крави, сила, за да пробива дупки в железни греди, сила, за да пришива копчета на чужди панталони, сила, за да продава моркови, шевни машини, автомобили, сила, за да унищожава насекоми, да чисти обори, да разтоварва боклукчийски кофи, да чисти тоалетни, да пише заглавия и да дупчи билети в метрото. Сила... сила. Толкова премълчавания и измами само за да дадеш малко сила!