Обикаляхме от едно място на друго и оглеждахме сцената с типичната трезвост на хора, прекарали безсънна нощ. Навярно бяхме привлекли вниманието — придвижвахме се шумно, с вдигнати яки на палтата, изобщо не се кръстехме, не помръдвахме устни, освен да подхвърлим някоя груба забележка. Може би всичко щеше да мине незабелязано, ако Филмор не бе настоял да минем край олтара, посред церемонията. Той търсеше изхода и, предполагам, бе решил междувременно да огледа хубаво и отблизо тази светая светих. Бяхме се промъкнали благополучно и вървяхме към ивица светлина, най-вероятно изходът, когато неочаквано от мрака изскочи един свещеник и ни прегради пътя. Попита ни къде отиваме и какво правим. Отговорихме му достатъчно вежливо, че търсим изхода. Казахме „изход“[59] на английски, защото в момента бяхме толкова объркани, че не можехме да си спомним как е изход на френски. Без да отвърне нито дума, той ни хвана здраво за ръцете, отвори една странична врата, избута ни навън и ние се изтърколихме на ослепително ярката дневна светлина. Всичко стана толкова внезапно и неочаквано, че се сгромолясахме зашеметени на тротоара. Надигнахме се, направихме няколко крачки премигвайки и после инстинктивно се обърнахме; свещеникът още стоеше на стъпалата, смъртно блед и ужасно намръщен. Сигурно е бил много ядосан. По-късно, когато отново се замислих за това, реших, че не мога да го виня. Но в този момент, когато го видях в дългото расо и шапчицата на главата, той ми се стори толкова смешен, че се изхилих. Погледнах Филмор и той също се захили. Цяла минута стояхме там и се хилехме срещу клетия човек. Той бе толкова объркан, че известно време не знаеше какво да прави, обаче изведнъж заслиза бързо по стъпалата, размахвайки юмрук, и то съвсем на сериозно. В този миг някакъв инстинкт за самосъхранение ми заповяда да се раздвижа. Хванах Филмор за ръкава и побягнах. Той повтаряше като идиот:
— Не, не! Няма да тичам!
— Хайде! — изкрещях аз. — Хайде да се махаме. Този човек е съвсем луд.
Побягнахме с все сила, колкото ни държаха краката.
На път за Дижон, все още смеейки се на цялата тази история, мислено се върнах към едно комично произшествие от донякъде сходно естество, което ми се случи по време на краткия ми престой във Флорида. Това бяха дните на знаменитото преселение, когато, подобно на хиляди други хора, бях хванат по долни гащи. Опитвайки да се освободим, аз и един приятел попаднахме още по-навътре в капана. Джаксънвил, където бяхме изолирани около месец и половина, фактически бе в обсадно положение. Изглежда, всички скитници на света, а и много други хора, които никога преди това не са били скитници, се бяха озовали в Джаксънвил. Общежитията на Християнския Младежки Съюз, приютите на Армията на спасението, пожарните, полицейските участъци, хотелите, домовете с мебелирани стаи — всичко бе препълнено. Препълнено и навсякъде имаше надписи в този смисъл. Жителите на Джаксънвил бяха станали тъй нечувствителни, че, както ми се струваше, сякаш до един бяха навлекли железни доспехи. И отново всичко опираше до храната. Храна и място за спане. Храната идваше от юг с пълни влакове — портокали, грейпфрути и всякакви други сочни съестни продукти. Често минавахме край навесите със стока и търсехме изгнили плодове — но даже и те се намираха много рядко.
Една вечер, отчаян, замъкнах моя приятел Джо в някаква синагога точно по време на богослужението. Това бе реформаторска конгрегация и равинът ми направи доста добро впечатление. Музиката също ме завладя — пронизителни еврейски вопли. Веднага щом богослужението свърши, отидох в стаята на равина и пожелах да разговарям с него. Той ме прие съвсем добре — до момента, в който му съобщих с каква цел идвам. Тогава страшно се изплаши. Само го бях помолил за подаяние — за приятеля ми Джо и за мен. Погледна ме тъй, сякаш бях поискал да наема синагогата за кегелбан. Отгоре на всичко, неочаквано и рязко ме попита дали съм евреин. Когато отвърнах не, той изглежда много се обиди. Защо съм отишъл да моля за помощ един еврейски свещеник? Наивно му отговорих, че винаги съм вярвал повече в евреите, отколкото в другите. Казах го скромно, сякаш това бе една от моите своеобразни слабости. Което бе истина. Но той изобщо не бе поласкан. Не, сър. Беше шокиран. За да се отърве от мен, написа бележка на хората от Армията на спасението.