Андреа Камилери
Търпението на паяка
Комисарят Монталбано нарушава правилата
Инспектор Монталбано #8
Книгата е преведена с помощта на субсидия за превод, отпусната от Министерството на външните работи на Италия.
1.
Събуди се внезапно, задъхан и подгизнал от пот. Няколко секунди не успя да се ориентира къде се намира, но лекото и равномерно дишане на Ливия, която спеше до него, го върна в познатите и вдъхващи му спокойствие измерения. Беше в спалнята си у дома. Леденият като острие бодеж, който усети в раната на лявата си ръка, го беше изтръгнал от съня. Нямаше нужда да поглежда часовника върху нощното шкафче, за да разбере, че бе три и половина през нощта, макар че, ако трябва да бъдем още по-точни, бе три часа, двайсет и седем минути и четирийсет секунди. Тази ситуация се повтаряше от двайсет дни — толкова бяха минали от онази нощ, когато Джамил Зарзис, трафикантът на деца от арабските страни, го беше ранил. Секунди по-късно в престрелката Монталбано беше убил трафиканта. Двайсет дни, но сякаш точно в този момент времето беше спряло. „Цък“, бе щракнал някакъв механизъм от онази част на главата му, в която се измерваха отминаващите часове и дни. „Цък“ — и оттогава, ако спеше, се събуждаше, ако будуваше — всичко около него замръзваше по мистериозен и недоловим начин, като в стопкадър. Знаеше много добре, че по време на този светкавичен дуел и през ум не му бе минала мисълта да погледне колко е часът, но въпреки това си спомняше много добре как в мига, в който куршумът, изстрелян от Джамил Зарзис, се забиваше в плътта му, един безличен глас вътре в него, глас на жена, леко металически, като тези, които се чуват по гарите или в супермаркетите, бе казал: „три часът, двайсет и седем минути и четирийсет секунди“.
— С комисаря ли бяхте?
— Да, докторе.
— Как се казвате?
— Фацио, докторе.
— От колко време е ранен?
— Хм, докторе, стълкновението беше към три и половина. Значи, преди малко повече от половин час. Докторе…
— Да?
— Има ли опасност?
Лежи със затворени очи, без да се помръдва, затова всички са убедени, че е в безсъзнание и могат да си говорят открито. А всъщност той чува и разбира всичко, въпреки че ту е дезориентиран, ту с бистър разсъдък, само че няма желание да отвори уста и лично да отговори на въпросите на доктора. Ефектът от инжекциите, които му бяха поставили, за да не чувства болки, се проявява във всяка част от тялото му.
— Ама не ми говорете глупости! Трябва само да извадим куршума, който е останал вътре.
— О, света Богородице!
— Моля, не се вълнувайте толкова! Това е нищо и никаква работа! Освен това не мисля, че куршумът е нанесъл големи поразии. С малко рехабилитация ръката му ще се възстанови напълно. Извинете, ама защо продължавате да се тревожите толкова?
— Вижте, докторе, преди няколко дни комисарят отиде сам да направи оглед на местопрестъплението…
И сега, както тогава, държеше очите си затворени. Но не чуваше повече думите, заглушени от силния грохот на прибоя. Изглежда, се беше извил вятър, защото капаците на прозорците се тресяха целите под напора му и сякаш издаваха стенания. Слава богу, че все още беше в отпуск по болест и можеше да се излежава колкото иска под завивките. При тази мисъл се почувства облекчен и реши едва-едва да отвори очи.
Защо ли вече не чува гласа на Фацио? Повдига клепачи, а очите му изглеждат като две тънки резки между тях. Двамата с доктора са се отдалечили от леглото му и стоят близо до прозореца. Фацио говори, а докторът с бялата престилка вглъбено и сериозно го слуша. Изведнъж осъзнава, че няма нужда да чува думите, за да разбере какво казва Фацио. Неговият приятел Фацио, най-довереният му човек, го предаваше като Юда и очевидно разказваше на доктора за момента, когато беше останал без капчица сили на плажа, след онази непоносима болка в гърдите, която го бе застигнала в морето… И си представи какво щеше да стане сега, докторите само чакаха да чуят такава хубава новина! Преди да му извадят проклетия куршум, щяха да се погрижат за него, за да го прегледат отвън и отвътре, да го надупчат, да смъкнат кожата му парче по парче, за да видят какво има отдолу…
Неговата неизменна спалня. Не, не е вярно. Хем е различна, хем винаги е една и съща. Различна е, защото сега върху етажерката бяха наредени нещата на Ливия, дамската й чанта, фибите за коса и две флакончета. А на отсрещния стол бяха метнати блузка и пола. И дори да не ги виждаше, знаеше, че някъде близо до леглото има и чифт розови пантофи. Разнежи се. Душата му се разтрепери от слабост, разтопи се. От двайсет дни му дойде това чудо до главата, за което не успяваше да намери лек. Достатъчно му бе съвсем малко, за да го отведе неочаквано на върха на умилението. Срамуваше се от тази емоционалност, в която беше изпаднал, укоряваше се, бе принуден да мобилизира защитните си сили, за да не я забележат другите хора. Но с Ливия не се получи, пред нея не можа да се прикрие. И тя реши да му помогне, да му удари едно рамо, отнасяйки се с него с твърдост, защото не искаше да му дава поводи за слабост. Но всичко това беше излишно, тъй като обичливото й желание да му помогне го въвличаше в нещо средно между умиление и удовлетворение. Беше доволен, че Ливия си изразходва целия отпуск, за да го обгрижва, и беше наясно, че дори къщата в Маринела е доволна, че Ливия е в нея. Спалнята му, ако я погледнеше на светло, откакто тя бе тук, сякаш бе възвърнала цветовете си, а стените й — боядисани отново в сияйно бяло. И тъй като никой не го виждаше, избърса една сълза с крайчето на чаршафа.