— Пушите ли?
Какво му беше препоръчал доктор Страдзера?
„Ако можете, опитайте се да спрете пушенето.“
Но сега, в този момент, не можеше.
— Бях ги отказал, но при тези обстоятелства… — каза Мистрета.
„Виждате ли, скъпи и уважаеми доктор Страдзера, че понякога не може да не се пуши?“
Комисарят му подаде цигара и огънче. Пушиха известно време в мълчание, а после Монталбано го попита:
— Съпругата ви болна ли е?
— На смъртно легло.
— Разбра ли за случилото се?
— Не. Под въздействието на успокоителни и сънотворни е. Брат ми Карло, който е лекар, беше тази нощ при нея. Преди малко си тръгна. Обаче…
— Обаче?
— … обаче съпругата ми продължава, дори и в този принудителен сън, да вика Сузана, сякаш подсъзнателно разбира, че нещо…
Комисарят усети, че се изпотява. Как да говори с този мъж, чиято съпруга умира, за отвличането на дъщеря му? Може би единственият начин беше да използва бюрократично официалния тон, който заради своето естество е лишен от всякаква хуманна форма.
— Господин Мистрета, трябва да уведомя съответните органи за това отвличане — съдия-следователя, началника на полицията, колегите си от Монтелуза… Много е вероятно новината да стигне и до ушите на някой журналист, който ще се втурне насам с неизменната си телевизионна камера… Ако все още не съм го направил, е, защото искам да съм сигурен.
— За какво?
— Че става дума за отвличане.
3.
Геологът го погледна учудено.
— А какво друго може да е?
— Искам да ви предупредя, че ще съм принуден да правя предположения, дори и неприятни.
— Разбирам.
— Един въпрос: съпругата ви нуждае ли се от активно обгрижване?
— Непрекъснато, ден и нощ.
— Кой се грижи за това?
— Сузана и аз, на смени.
— Откога е в това състояние?
— Влоши се преди около шест месеца.
— Как мислите, не е ли възможно нервната система на Сузана, подложена толкова дълго на изпитания, да се е сринала изведнъж?
— Какво искате да кажете?
— Не е ли възможно момичето, виждайки майка си в това положение, изнурено от недоспиването и ученето, да е избягало доброволно от ситуацията, която повече не е било в състояние да понася?
Отговорът беше незабавен.
— Изключено. Сузана е силна и великодушна. Не би ми причинила тази… болка. Никога. А пък и къде би могла да отиде, за да се скрие?
— Имала ли е пари в себе си?
— Хм… Най-много трийсетина евро.
— Няма ли роднини, приятели, към които да е привързана?
— Сузана посещаваше само дома на брат ми, но рядко. Също така се срещаше с онова момче, което ми помогна да я потърсим. Ходеха заедно на кино или на пицария. Нямаше други, с които да е била близка.
— А приятелката, при която е ходела, за да учат заедно?
— Мисля, че е само нейна състудентка.
Сега навлизаше в трудната част и се налагаше да задава предпазливо въпросите си, за да не наскърби още повече този наранен човек. Монталбано вдиша тежко сутрешния въздух, който въпреки всичко бе приятен и благоуханен.
— Кажете ми, гаджето на дъщеря ви… как се казва?
— Франческо. Франческо Липари.
— Сузана разбираше ли се с Франческо?
— Доколкото знам, принципно — да.
— Какво значи „принципно“?
— Означава, че понякога я чувах как се карат по телефона… но за глупости, за неща, типични за младите влюбени.
— Не е ли възможно Сузана да е срещнала някого, който тайно да се е навъртал около нея, убеждавайки я да…
— … да го последва, това ли имате предвид? Комисарю, Сузана винаги е била честно момиче. Ако е била започнала някаква друга връзка, повече от ясно е, че е щяла да уведоми Франческо и да се раздели с него.
— Значи, вие сте сигурен, че става дума за отвличане?
— За съжаление — да.
На вратата на вилата се показа Фацио.
— Какво има? — попита го геологът.
— Чух звънеца от горе.
Мистрета се втурна към къщата, а Монталбано замислен го последва, но без да бърза. Влезе в хола и се запъти към свободния фотьойл пред телефона.
— Горкият човечец! — каза Фацио. — Толкова, ама толкова ми е жал за този клетник Мистрета!
— Не ти ли се струва странно, че похитителите все още не са се обадили? Вече е почти десет часа.