— Не съм специалист по отвличанията на хора — каза Фацио.
— Нито аз, нито пък Мими.
Както се казва: говорим за вълка, а той в кошарата. Точно в този момент влезе Мими.
— Нищо не открихме. Ами сега какво ще правим?
— Уведоми за отвличането всички, които трябва да бъдат уведомени. Дай ми адреса на годеника на Сузана, а също името и адреса на момичето, с което са учили заедно.
— А ти? — попита Мими, докато пишеше върху едно листче това, което му беше поръчал Монталбано.
— Аз ще се сбогувам с господин Мистрета веднага щом се върне, и отивам в полицейското управление.
— Ама не си ли в болнични? — продължи с въпросите си Мими. — Накарах те да дойдеш само за съвет, а не…
— А ти спокоен ли си да оставиш полицейското управление в ръцете на Катарела?
Отговор не получи, но се възцари тревожна тишина.
— Ако похитителите се обадят, както се надявам, че съвсем скоро ще направят, уведоми ме незабавно — каза с категоричен тон комисарят.
— Защо се надявате, че похитителите ще се обадят скоро? — попита Фацио.
Преди да отговори, комисарят прочете листчето, което му бе дал Ауджело, и го сложи в джоба си.
— Защото само така ще сме сигурни, че отвличането е направено с цел откуп. Нека да си говорим открито. Мотивите за отвличането на момиче като Сузана може да са само два: да се изтръгнат пари за откупа й или да бъде изнасилена. Гало ми каза, че тя е много красиво момиче. Във втория случай възможността да е била убита след изнасилването е твърде голяма.
Смразяващо мълчание. Чуваха се само провлачените стъпки на геолога, който се връщаше. Видя Ауджело.
— Намерихте ли нещо?…
Мими поклати отрицателно глава. Мистрета получи световъртеж и залитна, Мими се спусна бързо и го хвана, за да не падне.
— Ама защо са го направили? Защо? — каза, покривайки лицето си с ръце.
— Как защо? — отговори Ауджело, опитвайки се да го утеши с думи. — Ще видите, че ще поискат откуп, твърде вероятно е съдия-следователят да разреши да го платите и…
— С какво ще го платя? Как ще го платя? — извика отчаяно мъжът. — Не знаят ли всички, че ние живеем с моята пенсия? И единственото нещо, което притежавам, е тази къща?
Монталбано беше близо до Фацио и го чу да шепти:
— Майчице свята! Ами сега…
Каза на Гало да го остави пред дома на състудентката на Сузана, която се казваше Тина Лофаро и живееше на главната градска улица в доста стара къща на три етажа. Както впрочем и всички останали в центъра. Комисарят тъкмо звънеше на домофонната уредба, когато входната врата се отвори и на прага се появи жена около петдесетте с празна пазарска чанта на колелца.
— Оставете отворено — каза Монталбано.
Госпожата сякаш се поколеба за миг, остана с опъната назад ръка, за да задържи вратата да не се затвори, разкъсвана между любезността и предпазливостта, но след като го изгледа от главата до петите, реши да го пусне и се отдалечи. Комисарят влезе и затвори входната врата зад гърба си. Нямаше асансьор, а на пощенската кутия на семейство Лофаро пишеше номер шест, което означаваше, като се вземе предвид, че на етаж има по два апартамента, да се качи по стълбите чак до третия етаж. Нарочно не беше предупредил за посещението си, защото знаеше от личен опит, че внезапното появяване на представител на закона предизвиква в душата дори и на най-честния човек неудобство и той веднага започва да си задава въпроса: какво ли лошо съм сторил? Защото всички почтени хора непременно решават, че може да са направили нещо нередно, макар и неволно, а нечестните пък са убедени, че винаги постъпват правилно, и затова — почтени или непочтени, всички изпитват неудобство. А това тяхно състояние на духа служи, за да се открият пукнатините в предпазната обвивка на всеки от тях.
Точно по тази причина се надяваше, когато натисна звънеца, че ще му отвори Тина. Хванато натясно, момичето със сигурност щеше да му разкрие дали Сузана е споделила с него някоя своя тайна, която може да се окаже полезна за следствието. Вратата се отвори и се появи грозновата двайсетгодишна девойка, ниска на ръст, доста закръглена, с гарвановочерни коси и очила с дебели стъкла. Със сигурност беше Тина. И това, че я излови внезапно, подейства. Но подейства наопаки.
— Комисар Монт…
— … албано сте! — каза Тина с усмивка до уши. — О, Богородице, каква прелест! Не се надявах да се запозная с вас! Колко хубаво! Цялата се изпотих от вълнение! Какво щастие!