Монталбано се почувства като марионетка без конци, защото не успяваше да се помръдне. Констатираше, учуден, следното явление: момичето пред него бе започнало да вдига пара, водната пара се стелеше навсякъде около него. Тина се разтапяше като бучка масло под лятно слънце. След това подаде потната си ръка на полицая, сграбчи го за китката и започна да го дърпа, докато Монталбано не влезе вътре, а тя затвори вратата. Застана пред него неподвижна, няма, с почервеняло като узряла диня лице, със сключени за молитва ръце и искрящи очи. За миг комисарят изпита усещането, че се е превърнал в образ и подобие на Мадоната от Помпей.
— Бих искал… — осмели се да каже.
— Ама, разбира се! Извинете ме! Заповядайте! — каза Тина, изтръгвайки се с мъка от екстаза и повеждайки го към стандартния за всеки апартамент хол.
— Когато изникнахте от плът и кръв пред мен, малко оставаше да припадна! Как сте? Оправихте ли се? Колко хубаво! Знаете ли, че винаги когато се появявате по телевизията, ви гледам? Чета много криминални романи, вманиачена съм по тях, но вие, комисарю, сте много по-добър дори от Мегре, Поаро и… Едно кафе?
— Кой? — попита отнесено Монталбано.
Тъй като момичето бе говорило почти без прекъсване, комисарят бе чул „Тукафе“ — май беше името на полицай, измислен от един южноамерикански писател, когото не бе чел.
— Ще изпиете ли едно кафе? Навярно точно от това имаше нужда.
— Да, стига да не ви притеснявам…
— Изобщо! Мама излезе да пазарува преди пет минути и съм сама вкъщи, а тази сутрин прислужницата няма да идва, но аз ще ви го приготвя мигновено!
Изчезна. Бяха ли сами в апартамента? Комисарят се обезпокои. Това момиче беше способно на всичко. Чу потропването на чашите в кухнята и нещо като мърморене. С кого ли говореше, след като му бе казала, че няма други хора в апартамента? Сама ли си говореше? Изправи се и излезе от хола, кухнята се намираше зад втората врата вляво, приближи се с тихи стъпки. Тина говореше тихичко по мобилния си телефон.
— … казвам ти, че е тук! Не се шегувам! Появи се пред мен изненадващо! Ако дойдеш до десет минути, ще го завариш със сигурност. Хей, Сандра, чуй ме, уведоми Мануела, която сто на сто ще поиска да дойде и тя. И донеси фотоапарата, така всички ще си направим снимка с него.
Монталбано се върна на мястото си. Само това му липсваше! Три двайсетгодишни девойки, които му се нахвърлят като на рок звезда! Реши да приключи с Тина за по-малко от десет минути. Изпи врялото кафе, изпарвайки устните си, и започна с въпросите. Но ефектът от изненадата се бе провалил и затова комисарят не научи нищо от този разговор.
— Не бих казала, че сме големи приятелки. Запознахме се в университета. Оказа се, че и двете живеем във Вигата, и решихме да учим заедно за първия изпит, затова от месец и малко идваше у нас всеки следобед от пет до осем… Да, мисля, че много обича Франческо… Не, никога не ми е говорила за други момчета… Не, нито пък за такива, които са я ухажвали… Сузана е великодушна, честна, но не може да се каже, че е открита. Всичко таи в себе си… Не, вчера си тръгна както обикновено. И се уговорихме за днес в пет часа… В последно време беше каквато е била винаги. Здравето на майка й бе нейната постоянна тревога. Към седем прекъсвахме ученето за кратка почивка. Сузана използваше случая, за да се обади вкъщи и да попита как е майка й. Да, дори и вчера го направи… Комисарю, абсолютно не ми се вярва, че се касае за отвличане. Затова съм спокойна. О, боже, колко е хубаво да бъда разпитвана от вас! Искате ли да чуете моето мнение? Майчице свята, какво щастие! Комисарят Монталбано иска да чуе моето мнение! И така, мисля, че Сузана се е отдалечила по свое желание от дома си. Ще се върне след няколко дни. Искаше да си почине малко, не можеше повече да издържа на гледката как майка й ден след ден умира… Как така вече си тръгвате? Няма ли да ме разпитвате повече? Не можете ли да почакате пет минути, за да си направим една снимка заедно? Няма ли да ме повикате в полицейското управление? Не?
Изправи се мигновено, виждайки, че комисарят става от стола. И направи движение, което Монталбано изтълкува погрешно като началото на кючек. Ужаси се.
— Ще ви повикам, ще ви повикам — каза, втурвайки се към вратата.
Като видя внезапното появяване на комисаря, Катарела за малко да припадне.
— Богородице, каква веселба! Богородице, какво удовлетворение да ви видя отново и пак тук, комисерийо!