— Може ли да ми го заемеш? Знаеш ли, за това разследване началникът на полицията не ми отпусна нито един човек, освен техниците, които нагласиха телефона да може да се подслушва, но и те си тръгнаха. Каза ми, че аз съм достатъчен.
— Защото си калабриец и следователно специалист по отвличанията, така ми обясни господин началникът на полицията.
Минутоло измърмори нещо, което, разбира се, не прозвуча като възвишена възхвала по адрес на началника му.
— И така, ще ми го отстъпиш ли поне до довечера?
— Ако не рухне преди това. Слушай, не ти ли се струва странно, че похитителите все още не са се обадили?
— Не, изобщо. На мен ми се е случвало, в Сардиния например, да изпратят послание чак след седмица, а един друг път…
— Виждаш ли, че си специалист, както казва господин началникът на полицията?
— Ама вървете по дяволите — и ти, и той!
Монталбано се възползва по най-добрия начин от излизането си през работно време и от факта, че Ливия беше неоткриваема.
— Добре дошли, господин комисар! Идвате точно навреме! — каза Енцо.
По изключение Енцо бе приготвил кускус с осем вида риба, но само за приближени клиенти. Сред тях, естествено, беше и комисарят, който, щом видя ястието пред себе си и усети аромата му, се изпълни с неудържимо вълнение. Енцо го забеляза, но за късмет, се заблуди.
— Комисарю, очите ви блестят. Да нямате случайно температура?
— Да — излъга Монталбано без никакви задръжки.
Опустоши две порции. А после има наглостта да изрече, че няма да откаже и един барбун. Затова разходката до фара се оказа належаща за храносмилането му.
Като се върна в полицейското управление, се обади на Ливия. Гласът от мобилния телефон му каза отново, че абонатът не може да бъде избран. Търпение!
Пристигна Галуцо, за да му съобщи за някакъв обир в супермаркет.
— Извини ме, но господин Ауджело няма ли го?
— Не, комисарю, оттатък е.
— Тогава отивай оттатък и този случай го разкажи на него, преди да бъде ангажиран в „полето на битката“, както обича да казва господин началникът на полицията.
Беше безсмислено да продължава да се преструва, че изчезването на Сузана започва сериозно да го тревожи. Истинският му страх се коренеше в мисълта, че момичето може да е отвлечено от някой сексуален маниак. И навярно щеше да е по-правилно да подскаже на Минутоло, че трябва да организира незабавно издирването й, вместо да чака телефонно обаждане, което вероятно нямаше да се получи никога.
Извади от джоба си листчето, което му беше написал Ауджело, и набра номера на годеника на Сузана.
— Ало? Дом Липари ли е? Комисар Монталбано съм. Бих искал да говоря с Франческо.
— О, вие ли сте? Аз съм, комисарю.
Имаше нотка на разочарование в гласа му, явно се бе надявал, че му се обажда Сузана.
— Слушайте, бихте ли могли да минете през полицейското управление?
— Кога?
— Може и сега.
— Има ли новини?
Този път разочарованието му беше заменено с тревога.
— Никакви, но бих искал да поговоря малко с вас.
— Идвам веднага.
4.
Не бяха минали и десет минути, когато Франческо Липари се появи.
— Знаете ли, с моторетката става бързо.
Хубав младеж, висок, елегантен, с ясен и открит поглед. Виждаше се обаче, че притеснението го разяжда. Седна на самия ръб на стола, а нервите му бяха опънати до крайност.
— Колегата Минутоло разпита ли ви вече?
— Никой не ме е разпитвал. Сутринта се обадих на бащата на Сузана, за да разбера дали… но, за съжаление, все още…
Спря и погледна право в очите комисаря.
— Това затишие ме кара да мисля най-лошото.
— Тоест?
— Че е била отвлечена от някого, който е искал да злоупотреби с нея. И затова тя или е все още в ръцете му, или онзи вече я е…
— Какво ви кара да мислите така?
— Комисарю, тук всички знаят, че бащата на Сузана няма пукната пара. Някога е бил богат, но е трябвало да продаде всичко.
— По каква причина? Работата му е тръгнала зле ли?
— Не знам каква е причината, но той не е от типа, който се занимава с бизнес, просто е успял да задели доста пари настрана, защото са му плащали добре като геолог. Мисля също, че и майката на Сузана е получила наследство… честно казано, не знам подробности.