— Продължавайте.
— Та, казвах, можете ли да си представите похитители, които да не са наясно с реалното икономическо състояние на жертвата си? Които да действат слепешката? Как не! Обикновено те знаят повече, отколкото данъчните инспектори!
Разсъжденията му бяха смислени.
— Има и още нещо — продължи момчето. — Поне четири пъти съм ходил да чакам Сузана пред дома на Тина. Когато излизаше, се отправяхме с нашите две моторчета към вилата. От време на време спирахме, а после продължавахме. Пристигахме пред градинската врата, казвах й „довиждане“ и се връщах обратно. Минавахме все по един и същ път. По-прекия, този, по който Сузана се прибираше винаги. Вчера вечерта обаче е тръгнала по различен, откъснат, дори на места непроходим път — трябва да си с джип, за да минеш по него, едва-едва осветен и доста по-обиколен в сравнение с другия. Не мога да си обясня защо. Такъв път е идеалното място за отвличане. Може би става дума за фатална случайна среща.
Сечеше му пипето на това момче.
— Франческо, на колко години сте?
— Двайсет и три. Говорете ми на „ти“, ако обичате. Бихте могли да ми бъдете баща.
Изпълнен с тъга, Монталбано си помисли, че на тази възраст едва ли някога ще доживее да е баща на младеж като този.
— Учиш ли?
— Да, право. Следващата година трябва да се дипломирам.
— Какво искаш да работиш?
Питаше го само за да му помогне да се отърси от напрежението.
— Това, което работите вие.
Помисли си, че не го е разбрал добре.
— Искаш да влезеш в полицейските редици ли?
— Да.
— Защо?
— Защото ми харесва.
— Пожелавам ти успех. Слушай, връщайки се към хипотезата ти за евентуален изнасилвач… обърни внимание, това е само една хипотеза…
— За която със сигурност сте мислили и вие.
— Разбира се. Сузана споделяла ли е някога да е получавала неприлични предложения, цинични обаждания, неща от този род?
— Сузана е много сдържан човек. Да, където и да отидеше, я обсипваха с комплименти. Тя е красиво момиче. Понякога ми ги разправяше и заедно им се смеехме. Но съм сигурен, че щеше да ми каже, ако й се беше случило нещо, което да я разтревожи.
— Приятелката й Тина е убедена, че Сузана е изчезнала по собствено желание.
Франческо го погледна смаяно със зяпнала уста.
— И защо?
— Внезапна слабост. Болката, напрежението заради болестта на майка й, трудните грижи за нея, следването. Що за момиче е Сузана, с твърде крехка душевност ли е?
— Тина така ли мисли? Повече от ясно е, че не я познава добре! Нервите на Сузана са обречени да се скъсат, това е сигурно, но още по-сигурно е, че психическото й изтощение ще настъпи едва след смъртта на майка й! До идването на този момент тя ще бди и ще се грижи за нея. Защото, когато си навие нещо на пръста и е убедена в него, се превръща в толкова мотивиран човек, че… За никаква крехка душевност не може дори дума да става! Не, повярвайте ми, това е абсурдно предположение.
— Впрочем от какво е болна майката на Сузана?
— Комисарю, честно казано, не можах да разбера. Преди петнайсет дни чичото на Сузана, Карло, докторът, направи нещо като лекарски консилиум с двама специалисти, които бяха дошли единият от Рим, а другият от Милано. Но и те вдигнали безпомощно ръце. Сузана ми обясни, че майка й умира от неизлечима болест, която всъщност се корени в това, че тя отказва да живее. Нещо от типа на смъртоносните депресии. А когато я попитах каква е причината за този срив, защото вярвам, че винаги има някаква причина, ми отговори уклончиво.
Монталбано върна разговора им към момичето.
— Как се запознахте със Сузана?
— Случайно, в едно кафене. Тя беше с едно момиче, с което се виждах.
— Кога беше това?
— Преди шест месеца.
— Веднага ли се харесахте?
Франческо се усмихна насила.
— Харесване? Любов от пръв поглед.
— Правехте ли…?
— Какво?
— Любов.
— Да.
— Къде?
— Вкъщи.
— Сам ли живееш?
— С баща ми. Той често пътува в чужбина. Продава на едро дървен материал. Сега е в Русия.
— А майка ти?
— Разведени са. Майка ми се премести да живее в Сиракуза.
Изглежда, Франческо искаше да добави още нещо, но само отвори уста и пак я затвори.
— Продължавай — подтикна го Монталбано.
— Обаче не…