— Кажи.
Младежът се поколеба, беше ясно, че се стесняваше да говори за толкова лични неща.
— Когато започнеш работа в полицията, ще видиш, че и ти ще бъдеш принуден да задаваш недискретни въпроси.
— Знам. Исках да кажа, че не се любехме често.
— Тя ли не искаше?
— Не е точно така. Винаги аз съм бил инициаторът да дойде у дома. Но всеки път усещах, не знам как да го определя, че тя е безучастна, отсъстваща. Беше с мен само за да ми достави удоволствие, а не за друго. Осъзнах обаче, че майчината й болест я поставя в зависимост. И се засрамих, че проявявам претенции да се… Само вчера следобед… — Спря. Направи странна, леко учудена физиономия. — Колко странно… — промърмори.
Комисарят беше наострил слух.
— Само вчера следобед…? — притисна го.
— Тя беше тази, която ме попита дали ще ходим вкъщи. А аз й отговорих положително. Имахме съвсем малко време на разположение, защото първо бе ходила до банката, а след това трябваше да отиде у Тина да учат.
Младежът все така продължаваше да е разтревожен.
— Може би е искала да ти благодари за проявеното търпение — каза Монталбано.
— Може би имате право. Защото тогава за пръв път Сузана присъстваше не само телом, но и духом. Изцяло беше с мен. Разбирате ли ме?
— Да. Извини ме, но май ми каза, че първо е била в банката. Знаеш ли защо е ходила там?
— Трябваше да изтегли пари.
— Беше ли успяла?
— Разбира се.
— Знаеш ли колко пари беше изтеглила?
— Не.
Тогава защо баща й му бе казал, че дъщеря му е имала в джоба си най-много трийсетина евро? Може би не е знаел, че е минала през банката? Изправи се, младежът го последва.
— Добре, Франческо, може да си тръгваш. За мен беше истинско удоволствие да се запозная с теб. Ако имам нужда, ще ти се обадя.
Подаде му ръка, а младежът я стисна.
— Може ли да ви попитам нещо? — попита.
— Разбира се.
— Защо според вас мотопедът на Сузана е бил оставен по този начин?
Нямаше съмнение, че Франческо Липари щеше да стане добро ченге.
Обади се в Маринела. Ливия, щастлива, току-що се беше прибрала.
— Знаеш ли, че открих едно прекрасно местенце? — каза тя. — Казва се Колимбетра. Представи си само, че първо е било гигантски басейн, издълбан от картагенските затворници.
— Къде се намира?
— Точно там, при храмовете. Сега е нещо като огромна райска градина, отскоро отворена за посетители.
— Обядвала ли си?
— Не съм. В Колимбетра си купих един сандвич. А ти?
— Аз също изядох само един сандвич.
Лъжата сама се изплъзна спонтанно от езика му. Каква беше причината да не й каже, че се натъпка с кускус и барбуни, нарушавайки диетата, която тя му налагаше? Защо? Може би се дължеше на срам, страхливост или липса на желание да предизвиква скандали между тях.
— Горкичкият! Късно ли ще се върнеш?
— Не мисля.
— Тогава ще ти приготвя нещичко.
Ето го незабавното наказание, което го сполетя заради това, че я излъга: трябваше да изкупи вината си, изяждайки вечерята, приготвена от Ливия. Не че тя готвеше лошо, но наблягаше на безвкусните манджи — с малко подправки, леки-леки, та да се чудиш усещаш ли им вкуса, или не. Вместо да готви, Ливия се правеше, че готви.
Реши да отскочи до вилата, за да види докъде бяха стигнали нещата. Качи се на служебния автомобил и когато наближи, забеляза, че наоколо имаше голямо раздвижване. На улицата до вилата бяха паркирани десетина коли, а пред заключената порта се въртяха шест-седем души с видеокамери на раменете, опитвайки се да заснемат алеята и градината. Монталбано затвори прозорците на колата и продължи, натискайки отчаяно клаксона, чак докато почти се удари във вратата.
— Комисарю! Комисар Монталбано!
Приглушените от затворените прозорци на колата гласове го викаха, а един фотограф го заслепи с поредицата светкавици, излизащи от фотоапарата му. За късмет, полицаят от Монтелуза, който стоеше на пост, го разпозна и му отвори. Комисарят влезе в двора с колата, спря и слезе.
В хола завари Фацио, седнал в същия фотьойл, с прежълтяло лице и торбички под очите — знак, че е твърде уморен. Беше затворил очи и отпуснал назад главата си върху облегалката. Сега към телефона бяха свързани различни машинарии, магнетофон и слушалки. Друг полицай, който не беше от полицейското управление във Вигата, стоеше вдясно, близо до френския прозорец, и разглеждаше списание. Едновременно с влизането му звънна и телефонът. Фацио се стресна, моментално си сложи слушалките, пусна магнетофона и вдигна слушалката.