— Ало?
Заслуша се за миг.
— Не, господин Мистрета не е вкъщи… Не, не настоявайте.
Затвори телефона и видя комисаря. Свали си слушалките и се изправи.
— А, комисарю! От три часа телефонът звъни непрекъснато! Главата ми е замаяна! Не знам как е станало, но всички, цяла Италия е разбрала за изчезването на Сузана, и се обаждат, за да интервюират този клетник баща й!
— Къде е господин Минутоло?
— В Монтелуза, за да си вземе резервни дрехи. Тази нощ иска да спи тук. Тръгна си преди малко.
— А Мистрета?
— Току-що се качи при съпругата си. Събуди се преди около час.
— Успял е да поспи ли?
— Малко, но му помогнаха за това. На обяд се появи брат му, докторът, с медицинска сестра, която ще се грижи през нощта за болната. Лекарят настоя да сложи инжекция с успокоително на брат си. Резултат имаше, успя да го приспи. Но, комисарю, трябва да знаете, че между двамата братя имаше нещо като спречкване.
— Ама той искаше ли да му слагат инжекцията?
— Също и за това. Но най-напред господин Мистрета възнегодува, когато видя медицинската сестра. Рече на брат си, че няма пари да й плаща, но онзи му възрази, че за това ще мисли той. Тогава господин Мистрета започна да плаче, вайкайки се, че е стигнал дотам да живее от подаяния… Клетият човек, много ми е мъчно за него!
— Слушай, Фацио, мъчно-немъчно, тази вечер спираш с работата и се прибираш вкъщи да си почиваш, съгласен ли си?
— Съгласен съм, съгласен. Ето го господин Мистрета.
Сънят не му се бе отразил добре. Клатушкаше се и вървеше с омекнали колена, сякаш бяха от извара, а ръцете му трепереха. Видя Монталбано и се разтревожи.
— О, боже мой! Какво е станало?
— Нищо, повярвайте ми. Не се вълнувайте. Ще използвам случая, че съм тук, за да ви задам един въпрос. В състояние ли сте да ми отговорите?
— Ще се опитам.
— Благодаря. Помните ли, тази сутрин ми казахте, че Сузана е имала у себе си най-много трийсетина евро? Това ли е сумата, която дъщеря ви обикновено е носела?
— Да, потвърждавам. Горе-долу сумата е тази.
— Знаете ли, че вчера следобед е ходила в банката?
Мистрета го погледна със смаяно изражение.
— Следобед? Не знаех. Кой ви каза?
— Франческо, приятелят на Сузана.
Господин Мистрета изглеждаше искрено учуден. Седна на първия стол, който му попадна, и прекара ръката си през челото. Насилваше се неистово, за да проумее чутото.
— Освен ако… — промърмори.
— Освен ако?
— Вчера сутринта казах на Сузана да мине през банката и да провери дали са ми превели едни неизплатени суми от пенсията. Сметката е на мое и на нейно име. Ако парите бяха дошли, трябваше да изтегли три хиляди евро и да плати заемите, които, честно казано, не исках повече да ми тежат на съвестта.
— Простете, но за какви заеми става дума?
— Хм, към аптеката, доставчиците… Никога не са ме притеснявали, но аз исках да… На обяд, когато Сузана се върна вкъщи, не я попитах дали го е направила, навярно…
— … навярно сте забравили и се сетихте едва сега — завърши изречението вместо него комисарят.
— Със сигурност така е станало — каза Мистрета.
— Това означава обаче, че Сузана е носела със себе си над три хиляди евро. Разбира се, това не е голяма сума, но за някой негодник…
— Надявам се, че е платила сметките.
— Не, не го е направила.
— Защо сте толкова сигурен?
— Защото е излязла от банката и е отишла да… да си говори с Франческо.
— Ех!
След това плесна с ръце.
— Но… може да се провери, като се обадим на…
Изправи се с мъка, отиде до телефона, набра някакъв номер и започна да говори с толкова тих глас, че се чу само: „Ало? Аптека «Бевилакуа» ли е?“.
Затвори телефона почти веднага.
— Имате право, комисарю, не е минала през аптеката, за да плати борча, който имаме… а щом не е била в аптеката, не е отишла и при другите.
Изведнъж извика:
— О, Богородице!
Изглеждаше невъзможно това, което се случваше, но свръхпребледнялото му лице изведнъж стана още по-бледо. Монталбано се изплаши, че човекът ще припадне.
— Какво има?