— Сега няма да ми повярват! — простена Мистрета.
— Кой няма да ви повярва?
— Похитителите! Защото аз казах на журналиста…
— Какъв журналист? Говорили сте с журналистите?!
— Да, само с един. Господин Минутоло ми позволи.
— Ама защо, свети боже?
Мистрета го погледна смаяно.
— Не трябваше ли? Исках да изпратя послание на похитителите… да им кажа, че правят ужасна грешка, защото нямам пари за откупа… но сега, когато открият, че в джоба й има… разбирате ли, момиче, което ходи напред-назад с всичките тези пари… няма да ми повярват! Горката… ми… дъщеря!
Риданията му попречиха да продължи, но за комисаря беше говорил дори повече от необходимото.
— Приятна вечер — каза.
И излезе от хола, обзет от ярост, която не можеше да контролира. Що за идиотщина бе от страна на Минутоло да му позволява да прави това изявление? Само като си представи сега как всички вестници и телевизии щяха да ги изтипосат! Възможно бе похитителите да се вбесят и този, който би пострадал най-много, щеше да е клетата Сузана. Ако, разбира се, ставаше дума за отвличане с цел откуп. От градината извика на полицая, който четеше близо до прозореца:
— Отивай да кажеш на колегата си да ми отвори вратата!
Влезе в колата, запали мотора, изчака малко и потегли, сякаш беше Шумахер от Формула 1. Журналистите и операторите, ругаейки светците, побягнаха изплашени, за да не ги премаже.
— Ама тоя луд ли е? Иска да ни избие ли?
Вместо да продължи по пътя, по който беше дошъл на идване, зави наляво и пое по коларския, на който беше намерен мотопедът — на практика непроходим за обикновен автомобил. Налагаше му се да кара с минимална скорост и да прави сложни и непрекъснати маневри, за да не попаднат гумите му в огромните ровове и дупки по този път, вълнист като дюни в пустиня. Но най-лошото все още не беше дошло. На около половин километър преди градчето черният път бе разполовен от огромен изкоп. Очевидно един от онези „ремонти в ход“, които имат особеността да продължават „да са в ход“ дори когато цялата Вселена е излязла извън ход. За да премине, Сузана сигурно е трябвало да слезе от моторчето, носейки го на ръце. Или е трябвало да хване по един още по-обиколен път, който някой, на когото му се е налагало да преминава напред-назад точно на това място, бе направил и който приличаше на нещо като странична пътека „байпас“ през полето. Ама какъв смисъл имаше? Защо ли Сузана е хванала по него? Мина му нещо през ума. Направи обратен завой с толкова много маневри, че ранената ръка започна да го боли, върна се назад, черният път му се стори безкраен. Най-накрая излезе на главното шосе и спря. Започваше вече да се здрачава. Колебаеше се. Това, което му бе минало през ума, щеше да му отнеме най-малко един час, което означаваше да се върне късно в Маринела и пак да последва скандал с Ливия. А той нямаше никакво желание да се кара с нея. От друга страна, не беше кой знае какво, само обикновен контрол, който всеки служител от полицейското управление можеше да направи. Запали мотора и се отправи към работното си място.
— Изпрати ми веднага господин Ауджело — каза на Катарела.
— Комисерийо, лично и пирсонално го няма.
— Кой е тук?
— Ще ви ги кажа по азбучен ред.
— Кажи ми ги както искаш.
— И така, тук са Гало, Галуцо, Джермана, Джаломбардо, Грасо, Имбро…
Избра Гало.
— Кажете, комисарю.
— Слушай, Гало, трябва да се върнеш на онзи, коларския път, по който ме придружи сутринта.
— Какво трябва да направя?
— Покрай него са разположени около десетина селски къщурки. Отбий се във всяка от тях и попитай дали познават Сузана Мистрета и дали са виждали вчера вечерта момиче с мотопед да минава оттам.
— Добре, комисарю, утре сутринта…
— Не, Гало, може би не си ме разбрал. Отивай веднага, а после ми се обади вкъщи.
Пристигна в Маринела леко разтревожен заради строгия разпит, на който щеше да го подложи Ливия. И наистина тя го атакува незабавно, след като го целуна, но начинът, по който го направи, на Монталбано му се стори твърде разсеян.
— Защо трябваше да ходиш на работа?
— Защото началникът на полицията ме повика. — И добави като предпазна мярка: — Само временно.
— Уморен ли си?
— Въобще не.
— Наложи ли ти се да шофираш?
— През цялото време се движих със служебната кола.
Край на разпита. А от строгост в него нямаше и следа! Оказа се по-лесен от това, което очакваше.