5.
— Гледа ли новините по телевизията? — попита на свой ред, след като опасността беше вече отминала.
Ливия му отговори, че дори не е пускала телевизора. Затова се налагаше да изчака информационната емисия на „Телевигата“ в десет и половина, защото със сигурност Минутоло бе избрал журналист от тази телевизия, чиято политика винаги бе проправителствена, независимо от коя партия бе управляващото правителство.
Въпреки че макароните бяха леко преварени, сосът накиселяваше, а месото приличаше на подметка и имаше вкус на подметка, вечерята, приготвена от Ливия, не можеше да бъде чак подстрекателство към убийство. През цялото време, докато се хранеха, Ливия му говореше за градината на Колимбетра, опитвайки се да му предаде поне малка част от вълнението, което беше изпитала.
Изведнъж тя спря, изправи се и отиде на верандата.
Чак след известно време Монталбано си даде сметка, че тя е спряла да му говори. Без да става от стола, я попита на висок глас, убеден, че е излязла, защото е чула някакъв шум отвън:
— Какво става? Какво чу?
Ливия се появи с очи, от които изхвърчаха пламъци.
— Нищо не съм чула. Какво трябваше да чуя? Чух твоето мълчание, това да, със сигурност! Аз ти говоря, а ти не ме слушаш, или ако се преструваш, че го правиш, ми отговаряш с неразбираемо мърморене!
О, боже, само не кавга! Трябваше да я избегне на всяка цена! Може би, като се направи на драматичен артист… Изцяло като драматичен артист — не, защото в това имаше и капка истина: чувстваше се наистина уморен.
— Не, не, Ливия — каза.
Подпря лакти на масата и покри лицето си с ръце. Ливия се впечатли и веднага смени тона.
— Помисли, Салво, аз ти говоря, а ти…
— Знам, знам. Прости ми, прости ми, но съм си такъв и не си давам сметка, че…
Говореше със сподавен глас, като притискаше силно очите си с ръце. А после изведнъж се изправи, затича се към банята и се заключи в нея. Изми си лицето и излезе.
Ливия, разкаяла се, стоеше зад вратата. Беше разиграл добър театър, щом зрителката му се развълнува. Прегърнаха се отмалели, поисквайки си взаимно прошка.
— Извини ме, но днес имах ужасен ден…
— Извини ме ти, Салво.
Прекараха два часа в приказки на верандата. След това влязоха и комисарят включи телевизора на канала на „Телевигата“. Отвличането на Сузана Мистрета, естествено, беше водещата новина. Репортерът започна да разказва за момичето и на екрана се появи снимката й. В този момент Монталбано си даде сметка, че дотогава той изобщо не бе проявил любопитство да види как изглежда тя. Беше голяма красавица, руса, със сини очи. Разбира се, че щяха да й правят комплименти навсякъде по улицата, както му беше казал Франческо. Имаше обаче уверено и дръзко изражение, което я правеше да изглежда с няколко години по-голяма. След това показаха и вилата. Журналистът не изпита дори минимално колебание да заяви, че става дума за отвличане, въпреки че в семейството й все още не е получено искане за откуп. Завърши, съобщавайки за изявлението, направено специално за тяхната телевизия от бащата на отвлечената. И се появи Мистрета.
Още след първите думи, които изрече, Монталбано се удиви. Има хора, които пред камера загубват и ума, и дума, започват да заекват, стават кривогледи, потят се, говорят глупости — той принадлежеше точно към тази категория нещастници — други обаче остават естествени, говорят и се държат както обикновено. Има и трета категория, така наречените „отбрани“: онези, които пред камерите придобиват ясна и бистра мисъл. Геологът принадлежеше към последните. Малко думи, точни и категорични. Казваше, че онзи, който е отвлякъл дъщеря му, е направил грешка, защото, каквато и сума да поиска за освобождаването й семейството му не е в състояние да я събере. Трябвало похитителите да се информират по-добре. Затова единственият им изход е веднага да я освободят. Ако обаче искат нещо друго, за което той не знае и дори не може да си представи, да му го кажат. Би направил и невъзможното, за да удовлетвори исканията им. Това бе всичко. Гласът му не търпеше възражения, а очите му бяха сухи. Разтревожен — да, но не и изплашен. С това изявление геологът бе спечелил уважението на тези, които го бяха изслушали.
— Този господин е истински мъж — каза Ливия.
Появи се отново водещият, който каза, че ще прочете останалите новини едва след кратък коментар на случая, който безспорно е новината за деня. И ето го коментатора с малкото личице, принца на телевизията Пипо Рагонезе. Встъпителните му думи бяха, че са публична тайна скромните средства, с които разполага геологът Мистрета, чиято съпруга, сега тежко болна, на която Пипо изпрати необходимите й в този момент пожелания за бързо оздравяване, в миналото е била богата, но после е загубила всичко заради неочаквания обрат на съдбата. Следователно, както правилно беше казал клетият баща в своя призив, отвличането на момичето — ако е с цел облагодетелстване, а той не смееше да прави друго ужасяващо предположение — се оказваше трагична грешка. И така, кой би могъл да отрече, че семейството на геолога Мистрета в действителност не е изпаднало в достойна бедност? Само чужденците и емигрантите, които очевидно са лошо осведомени. Защото не можеше да се отрече, че откакто започнаха да пристигат с корабите нелегалните емигранти, представляващи истинско нашествие, престъпността бе достигнала и надминала нивото на търпимостта. Какво чакаха местните властимащи, за да приложат сурово закона, който вече съществува? Той лично обаче се чувствал по-спокоен от новината, дошла след отвличането — че разследването е било поверено на способния комисар Филипо Минутоло от дирекцията на полицията в Монтелуза, а не на така наречения комисар Монталбано, известен повече с малко вероятните си гениални хипотези и необичайни мнения, често определено подмолни, а не със способностите си да разплита поверените му случаи. И с това пожела лека нощ на всички.