Всичко е бяло и сред тази белота — само кафеникавата му (Някога беше розова! Преди колко века?) заголена кожа. Бяла е и залата, в която му правят електрокардиограма. Докторът гледа дългия хартиен отрязък и поклаща глава, изпълнен със съмнение. Монталбано ужасен си представя, че графиката, която онзи гледа, е идентична на следата, оставена от сеизмографа по време на земетресението в Месина от 1908 година. Случи се така, че бе успял да я види пресъздадена в едно списание по история: отчаяна и безсмислена драсканица, сякаш направена от полудяла от страх ръка.
— Разкриха ме! — мисли си. — Забелязаха, че сърцето ми работи на пресекулки, безредно и че съм прекарал най-малко три инфаркта!
След това в стаята влиза още един лекар, който също е с бяла престилка. Поглежда линията, поглежда Монталбано, поглежда колегата си.
— Да направим нова — казва.
Може би не вярват на очите си, не проумяват как човек с такава електрокардиограма е все още в болничното си легло, а не върху мраморната маса в моргата. Поглеждат новата линия, този път са приближили главите си една до друга.
— Да му направим ехокардиография — заключават по-скоро объркани, отколкото убедени.
На Монталбано му се иска да им каже, че щом като нещата стоят по този начин, тогава е по-добре да не му изваждат и куршума, а да го оставят да си умре на спокойствие. Ех, да му се не види, не е помислил за завещанието си. Например къщата в Маринела трябва непременно да остави на Ливия, за да не може да се появи някой негов четвърти братовчед и да започне да си търси правата.
Така де, защото къщата в Маринела от няколко години беше негова. Мислеше си, че няма никога да успее да я купи, беше твърде скъпа за получаваната от него заплата, от която успяваше да спестява съвсем скромни суми. Но един ден пристигна писмо от съдружника на баща му, в което той пишеше, че е готов да изплати бащиния му дял от винарската фабрика, който се оказа значителна сума. Така не само се сдоби със средства, за да купи къщата, но му останаха и доста пари, които внесе в банката. За старини. Затова се налагаше да направи завещание, тъй като бе станал заможен господин. Но и след като излезе от болницата, не се решаваше да отиде при нотариус. В случай че най-накрая се престрашеше, къщата щеше да остави за Ливия, това беше извън всякакво съмнение. Знаеше много добре какво да остави и на Франсоа… на този негов син, който всъщност не беше негов, но можеше да бъде. На Франсоа ще остави пари, за да си купи хубава кола. Виждаше вече възмутената физиономия на Ливия. Ама защо? Искаш да го разхайтиш ли? Да, госпожо. На син, който всъщност не ти е син, но е можело да бъде, се угажда доста повече, отколкото на истински син. Разсъждения, накъдрени като свинска опашка, съгласен съм, но все пак разсъждения. А на Катарела? Защото Катарела трябваше непременно да фигурира в неговото завещание. А какво щеше да му остави? Книги? Разбира се, че не. Опита се да извика в паметта си една стара песен на алпийските войници, която се казваше „Завещанието на капитана“ или нещо подобно, но не успя. Часовникът! Ето какво щеше да завещае на Катарела — бащиния си часовник, който бе стигнал до него посредством съдружника на баща му. Така Катарела би се почувствал като човек от семейството. Часовникът беше единственото подходящо нещо.