— Ама че копеле! — възмути се Ливия и загаси телевизора.
Монталбано предпочете да не отваря уста. Вече въобще не му пукаше за онова, което казваше за него Рагонезе. Звънна телефонът. Беше Гало.
— Комисарю, приключих току-що. Само в една от къщите нямаше хора, но ми се стори необитаема от доста време. Всички ми отговориха по един и същ начин. Не познават Сузана и вчера вечерта не са виждали да минава никакво момиче с моторче. Една госпожа обаче ми намекна, че ако не го е видяла, не е задължително да означава, че то не е минало.
— Защо ми го съобщаваш?
— Комисарю, това са къщи, чиито кухни и зеленчукови градини са отзад, а не откъм страната на пътя.
Затвори. Изпита леко разочарование, от което умората още по-силно го налегна.
— Какво ще кажеш да идем да си лягаме?
— Да — каза Ливия, — защо обаче не си ми казал нищо за това отвличане?
„Защото не ми даде възможност“ — дойде му на устата да й отговори, но успя да се удържи навреме. Тези думи щяха със сигурност да се окажат началото на жестока караница между тях. Ограничи се само с това да направи някакъв неопределен жест.
— Вярно ли е, че си изключен от разследването, както каза онзи рогоносец Рагонезе?
— Поздравления, Ливия.
— Защо?
— Виждам, че започваш да ставаш като жителите на Вигата. Нарече Рагонезе рогоносец. Да наречеш някого рогоносец, е типично за местните аборигени.
— Очевидно си ме заразил. Кажи, вярно ли е, че си бил…
— Не точно. Трябва да сътруднича на Минутоло. Още от самото начало разследването беше поверено на него. Аз бях в болнични.
— Разкажи ми за отвличането, докато разтребя.
Комисарят й разказа всичко, което имаше за разказване. Накрая Ливия изглеждаше разтревожена.
— Ако поискат откуп, всяка друга хипотеза би се оказала излишна, нали?
Навярно и на нея й беше минало през ума, че са могли да отвлекат Сузана, за да я изнасилят. На Монталбано му идваше да й каже, че искането на откуп не изключваше изнасилването, но предпочете да отиде да си легне без тази мисъл.
— Разбира се. Искаш ли ти първа да ползваш банята?
— Добре.
Монталбано отвори френския прозорец на верандата, излезе, седна и запали цигара. Нощта беше спокойна като съня на невинно детенце. Успя да не мисли за Сузана и за ужаса, който същата тази нощ олицетворяваше за нея.
Не след дълго чу шум отвътре. Стана, влезе и се вцепени. Ливия, гола, стоеше в средата на стаята. В краката й се бе образувала малка локва. Очевидно бе излязла изпод душа по средата на къпането си заради нещо, което внезапно й бе хрумнало. Беше много красива, но Монталбано не посмя да се помръдне. Отворените й като тънки процепи очи бяха знак за предстояща буря, това вече го знаеше добре.
— Ти… ти… — каза през зъби Ливия с протегната ръка и обвиняващ го показалец.
— Какво аз?
— Кога разбра за отвличането?
— Тази сутрин.