— Когато пристигна в полицейското управление ли?
— Не, преди това.
— Кога преди това?
— Ама как, не си ли спомняш?
— Искам да го чуя от теб.
— Когато се обадиха по телефона, а ти се събуди и отиде да приготвяш кафето. Първо се обади Катарела и не разбрах нищо, а после Фацио, който ми каза за изчезването на момичето.
— А ти какво направи?
— Взех си душ и се облякох.
— А, не, гаден лицемер! Ти ме положи на масата в кухнята! Чудовище! Как можа да ти хрумне да правиш любов с мен, докато едно клето момиче…
— Ливия, опитай се да размислиш. Когато ми се обадиха, на мен не ми беше ясно колко тежък е случаят…
— Виждаш ли, че журналистът има право, онзи там, как се казваше, онзи, който каза, че си некадърник и човек, който нищо не разбира! Не, напротив, ти си още по-зле! Ти си звяр! Ти си гнусно същество!
Излезе и комисарят я чу как превъртя ключа на спалнята. Размърда се и почука на вратата.
— Хайде, Ливия, не ти ли се струва, че прекаляваш?
— Не. Тази нощ ще спиш на дивана.
— Много е неудобен за спане! Хайде, Ливия! Няма да мога да мигна цяла нощ!
Никаква ответна реакция. Тогава разигра картата на милосърдието.
— Със сигурност раната отново ще започне да ме боли! — каза с нажален глас.
— Още по-лошо за теб.
Знаеше, че никога няма да я склони да промени решението си. Трябваше да се примири. Избогохулства полугласно. В отговор телефонът звънна. Беше Фацио.
— Ама не ти ли казах да идеш да почиваш?
— Не можех да ги оставя, комисарю.
— Какво искаш?
— Току-що се обадиха. Господин Минутоло пита дали можете да наминете?
Изстреля се възможно най-бързо и пристигна пред заключената градинска врата. По средата на пътя си спомни, че не е предупредил Ливия, че ще излиза. Въпреки кавгата трябваше да й каже. Дори само за да предотврати друга караница, защото бе възможно Ливия да си помисли, че той напук е отишъл да спи в хотел. Както и да е.
Ами сега, как да им каже да му отворят? Погледна под светлината на фаровете, но не видя нито звънец, нито домофонна уредба, нищо. Единственият изход беше клаксонът, надявайки се да не му се налага да го натиска, докато разбуди цялото село. Като начало бибитна съвсем свенливо и бързо и почти веднага зърна бегло някакъв човек, който излизаше от къщата. Той се засуети с ключовете и отвори вратата, а Монталбано влезе с колата, спря и слезе от нея. Мъжът, който му отвори, се представи.
— Аз съм Карло Мистрета.
Братът, докторът, беше около петдесет и пет годишен, добре облечен, нисичък, с фини очилца, розово и почти голобрадо лице и с малко шкембенце. Заприлича му на епископ в цивилно облекло. Продължи:
— Вашият колега ме информира за обаждането на похитителите и се наложи да тръгна спешно насам, защото Салваторе се е почувствал зле.
— А сега как е?
— Надявам се да съм успял да го накарам да поспи.
— А госпожата?
Докторът разпери ръце, без да му отговори.
— Все още ли не е уведомена за…
— Не, оставаше и да бъде. Салваторе й каза, че Сузана е в Палермо заради изпитите. Но моята клета снаха не е с много бистър ум, за да го разбере. Понякога с часове е напълно неадекватна.
В хола бяха само Фацио, който беше заспал в обичайния си фотьойл, и Фифи Минутоло, който пушеше пура, седнал в другия фотьойл. Френският прозорец беше широко отворен и през него нахлуваше щипещ хлад.
— Успяхте ли да разберете откъде идва телефонното обаждане? — беше първото нещо, което ги попита Монталбано.
— Не. Беше твърде кратко — отговори Минутоло. — Сега го чуй, а после ще говорим.
— Съгласен съм.
Веднага щом долови присъствието на Монталбано, Фацио с някакъв животински рефлекс отвори очи и скочи на крака.
— Комисарю, дойдохте ли? Искате ли да чуете? Седнете на моето място.
И без да изкача отговор, пусна магнетофона.
— Ало? Кой се обажда? Тук е дом Мистрета. Кой се обажда?
…
— Ама кой се обажда?
— Слушай, без да ме прекъсваш. Момичето е тук с нас и засега е добре. Разпознаваш ли гласа му?
…
— Татко… татко… моля те… помогни…
— Чули го? Подготви чувал с пари. Ще ти се обадя вдругиден.
…